Визитата на Дилма Русеф в Китай – приятелска среща на две световни сили

В предишен анализ в блога си прогнозирах, че първата визита на Дилма извън Южна Америка ще бъде в Китай. Независимо, че Хилъри Клинтън и Обама вече и гостуваха в Бразилия. Между древния и велик Китай и грамадната Бразилия няма геополитически различия и напрежения. Напротив и двете страни желаят многополюсен и мултикултурен свят (в какъвто желая да живея и аз). И двете големи сили не приемат ничия „привилегирована” визия за света, особено пък силово налагана. И двете държави участват в БРИК – организацията, на която главно се дължи икономическият растеж в света в последните години. БРИК (Бразилия, Русия, Индия, Китай) скоро ще се казва БРИКС, защото Китай покани и държавата Република Южна Африка на срещата на БРИК. Президентът на РЮА Jacob Zuma \произнася се Джакоб Зума, а не Джейкъб, както се изписва в някои български вестници\ също ще присъства на срещата между държавните глави в Китай.

В понеделник 11. април 2011 г. Дилма Русеф пристигна в Пекин на официално посещение.


В изказването си в това видео Дилма казва, че не е достатъчно Бразилия да бъде само един търговски парньор на Китай, но трябва да е такъв и в областта на изследванията, технологиите, иновациите, развитието на високите технологии, което ще направи сътрудничеството действително двунационално и реципрочно. Китай е основния търговски партньор на Бразилия и задачата на бразилското правителство е да има реципрочност във взаимоотношенията.
В делегацията на Бразилия са включени Антонио Патриота - министър на външните работи; Едисон Лобъо - министър на мините и енергетиката; Алоизио Меркаданте на науката и технологията; директора на федералния университет на Рио де Жанейро Луис Пингели и още десетина участници от различни сектори на науката и технологиите.
Китай ще отвори пазара си за големи количества свинско месо, произведено в Бразилия от три месопреработвателни предприятия. Новината се посреща добре, но със забележката, че това производство прахосва големи количества питейна вода и е заплаха за чистотата на водите в Бразилия. (Изчислено е, че за килограм свинско месо се употребяват над 5 литра питейна вода - виж http://globonews.globo.com/Jornalismo/GN/0,,MUL1658619-17665-313,00.html)
Също така e важно да се договори с китайската страна продължаването на прозводството на бразилската самолетостроителна корпорация Embraer в Китай. Там има призводство от 2002 г., което е вероятно да бъде продължено. Възможността това изнесено производство да бъде затворено е един проблемен пункт в двустранните отношения.
Преди минути (пиша този текст в 22 часа на 12.04.2011)се появи информация, че е по-вероятно Китай да направи нови поръчки, което ще продължи срока на изнесеното производство - виж. http://www.guiame.com.br/v4/111610-1452-Embraer-confirma-compra-de-jatos-para-evitar-fim-de-f-brica-na-China.html).

„БРАЗИЛИЯ: ОСОБЕНОСТИ НА ДЕМОКРАТИЧНИЯ ПРОЕКТ” - ЗАДЪЛБОЧЕНО ИЗСЛЕДВАНЕ ВЪРХУ СЪВРЕМЕННАТА БРАЗИЛСКА ДЕМОКРАЦИЯ

На корицата са портретите на президентите на Бразилия след редемократизацията. От ляво надолу и после нагоре в дясно: Жозе Сарней, Итамар Франко, Луис Инасио Лула да Силва, Фернандо Енрике Кардозо, Фернандо Колор ди Мело.

(Тази рецензия е публикувана в сп. "Политически изследвания", брой 1-2/2010, стр. 147-151)
Когато видях в мрежата, че издателството на МГИМО е обнародвало научен труд от над 800 страници, посветен на бразилската вътрешна политика, се обърнах към единствената в България фирма за поръчки на руска литература. Направих заявката и след година и два месеца ми бе казано, че книгата не може да бъде доставена. Така и не разбрах точно защо. Започнах да издирвам координатите на автора – проф. д.и.н. Людмила Окунева – национален координатор за Русия в Асоциацията на европейските историци-латиноамериканисти (AHILA). Получих нейното съчинение „Бразилия: особености демократического проекта. Страницы новейшей политической истории латиноамериканского гиганта (1960-е гг. – 2006 г.)”, което прочетох с огромен интерес.
Сериозни изследвания върху историята и политиката на Бразилия са рядкост дори в най-развитите в социалните науки държави, рядкост са и в Русия, да не говорим за България. Но геополитическата ситуация се променя в такава насока, че Бразилия става ключов регионален играч в Южното полукълбо с външнополитически претенции за глобален играч, видим ли настоятелните усилия на държавата-гигант да се превърне в постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Бразилия, наред с Китай, Русия и Индия, съставлява част от групата БРИК, на която главно се дължи растежът на световната икономика през последните години. (Понастоящем делът на БРИК в растежа на световната икономика надхвърля 50%).
За последните осем години от управлението на Луис Инасио Лула да Силва Бразилия има постоянен годишен ръст на БВП 4,64%, без оглед на световната финансова и икономическа криза. Представите за страната само като за голям износител на суровини и селскостопанска продукция, като място за карнавали и красив футбол са напълно остарели. Бразилия формира по-голямата част от печалбите си от износа на продукция с висока степен на обработка - индустриални стоки от почти всички отрасли на промишлеността, плюс запазването на ключова роля в износа на суровини и аграрни продукти. Това налага преориентация на външнополитическото отношение на европейските страни към този икономически партньор, както и засилване на партньорството в областта на социалните, политическите и културните релации. Необходими са мащабни, подробни, адекватни изследвания върху историята, външната политика и вътрешната политическа система на латиноамериканския колос, особено предвид ключовата му роля в започналия процес на обединение на южноамериканските държави в общ съюз – УНАСУР (УНАСУЛ).
Точно такава мащабна работа е извършена от проф. Окунева – един теоретичен отговор на предизвикателството пред руската външна политика за скоростно разширяване на връзките с Бразилия в областта на валутно-финансовата политика, военната промишленост, химическата и фармацевтична индустрия, политическото взаимодействие в рамките на Г-20, БРИК и др.
Людмила Окунева си поставя и решава успешно редица задачи, обхващащи както разяснението на философията на бразилската демокрация, така и изключително богатата фактология в съвременната бразилска история. Тя започва анализа с най-трудния въпрос – ролята на бразилския интелектуален елит в процесите на политическо обновление. В историята на съвременна Бразилия възлова е 1964 г., когато чрез военен преврат се предрешава външнополитическия избор на страната в полза на САЩ и транснационалния капитал. Самият военен режим в Бразилия действа по уникален начин, без ярък авторитаризъм, а напротив – Националният конгрес избира военен президент за един мандат, последвано от избор на нова персона. Запазена е формална двупартийна система (bipartidarismo no Brasil по североамерикански образец). Жертвите на военния режим в тази страна са много по-малко от тези на хунтите в други южноамерикански държави, напр. в съседна Аржентина. При президента ген. Ернесто Гайзел външнополитическия курс на страната се променя към много по-самостоятелни действия, а военният натиск върху обществото намалява интензитета си. През цялото време на режима обаче интелектуалният елит води интензивен духовен живот в дух на съпротива срещу хунтата и креация на концепции, спасителни за нацията и региона. Най-представителната такава концепция е теорията на зависимостта. Теорията на зависимостта е идеен продукт, разработен от интелектуалци като Руй Мауро Маурини, Андре Гундер Франк, Теотонио дос Сантос, Ваниа Бамбира, Роберто Пизаро и други (не говорещи почти нищо на българските хуманитаристи, но твърде влиятелни в Южна Америка), състояща се от критично отношение към реалността в региона и недогматични марксистки позиции към „възпроизводството на изостаналост” в периферията на световния капитализъм. Измежду нейните представители е и Фернандо Енрике Кардозо (бъдещият президент на Бразилия). Веднага след преврата от 1964 г. те са насилствено пенсионирани от университетите, в които преподават, и заедно с други колеги интелектуалци напускат Бразилия. Завръщат се след смекчаването на бразилския режим към инакомислието (т.нар. abertura na sistema politica), като значително увеличават престижа и ролята на социалните науки в Бразилия. Тъкмо интелектуалният елит (в който по традиция влизат и редица либерално настроени дейци на католическата църква) задава вектора към постепенна редемократизация на политическия живот в страната. Авторката проследява детайлно този процес – движението от теорията на зависимостта към решенията за демократично обновление; решенията за модернизация на „периферна държава” като Бразилия; икономическата, политическата и социалната модернизация и демократизация във втората половина на 80-те години, когато военните се оттеглят след двадесетгодишен режим. Тя рисува фактологическата картина на едно специфично постъпателно демократично обновление в постмилитарокрация. Картината показва ярко всички национални специфики на бразилското гражданско общество, което, трябва дебело да подчертая, никога не е изгубвало своята чувствителност, не е преставало да функционира и да се съпротивлява. Бавно, търпеливо, упорито (com um jeito brasileiro) демокрацията се развива като по-зряла и по-ефективна. В тази политическа събитийност се оформят характерите на водещите бразилски политици, реализират се програмите на основните политически партии в Бразилия.
Проф. Окунева концентрира вниманието си върху ключовите играчи на политическата сцена в Бразилия – двете партии от военния режим (ARENA и MDB), тяхното развитие след повторната демократизация на страната, възстановените партии, новите партии. Личностите на модерна Бразилия – преди всичко носителите на формалната власт - президентите през този период: Жозе Сарней, Фернандо Колор ди Мело, Итамар Франко, Фернандо Енрике Кардозо и Луис Инасио Лула да Силва. Обективно и аналитично Окунева оценява постиженията на тези, и други, политици в бавната, но упорита редемократизация на Бразилия. Специално внимание се обръща върху бързия и решителен начин, по който бразилският политически елит прекратява агресивната неолиберална политика по модела на Вашингтонския консенсус, осъществявана от Фернандо Колор ди Мело и неговия кабинет. Бързият възход и бързото падение на този политик показва колко имунизирана е тази най-важна държава в Южна Америка срещу популизма на една PR политическа практика. Чрез консенсус левите и десните политици преценяват действията на бясно разпродаване на държавните активи като гибелни за страната, обричащи я на вътрешнополитическа нестабилност и външнополитическа несамостоятелност. Следва формално обвинение срещу президента в корупция (иронично, доколкото неговият успех се дължи на натраплива антикорупционна PR кампания), отстраняването му от власт чрез квазисъдебната процедура „импийчмънт” и ревизирането на водената неолибералната икономическа политика. По същество приватизацията се продължава като един от механизмите за регулиране на икономиката, но с реална оценка на активите и пасивите и със социална защита на населението при процесите на приватизиране. Упорито се гради дългосрочна стратегия за реални икономически постижения на страната (възстановява се ядрената програма на Бразилия, започната по времето на Ернесто Гайзел и стопирана от Колор ди Мело), инвестира се в разработването на различни видове производство чрез преференциално финансиране от страна на държавата, разкриват се нови енергоизточници и т.н.
Особено внимание авторката отделя на демократическата консолидация на Бразилия при управлението на световноизвестния интелектуалец Фернандо Енрике Кардозо. Ерата Кардозо (1995 – 2003 г.) е специфичен и твърде позитивен етап в социално-икономическата и политическата трансформация на страната – политика на съществени реформи. Провежда се успешна монетарна реформа (Плана Реал), извършва се социална протекция над бедните бразилци, образованието започва да обхваща по-големи маси от населението. Кардозо опровергава предразсъдъка, че интелектуалците са слаби практически политици. В края на управлението му (първото за два срока, след спечелен референдум за въвеждане на втори президентски мандат) се чувства умора от политическата линия на Кардозо. Особено голяма критика в бразилското общество се отправя към външната му политика – твърде съобразена със северноамериканската. Скандалът с изуването на обувките на външния министър Селсо Лафер три пъти на три летища в САЩ, според изискванията на вътрешната система за сигурност на страната, преливат чашата на търпението на бразилското общество. Президентският пост се спечелва от Лула и започва най-успешното управление в последните сто години в Бразилия.
Людмила Окунева извършва и една твърде важна и високопрофесионална дейност по сравнителен анализ на бразилската модернизация от 80-те години до днес и руската демократизация и модернизация. Авторката препоръчва бразилския модел на руските политици. В Русия по-непредпазливо се работи с неолибералните рецепти за икономическа дейност. Решенията се реализират по-неефективно. Бразилският опит на левицата е изключително полезен за Русия, смята тя, доколкото най-голямата южноамериканска държава е една от малкото страни, спечелили от всеобщата финансова и икономическа криза. Бразилия е на път да се превърне в световен фактор – страна с мощна икономика и утвърдена демокрация. Всичко, което би могло да ползва Русия – една още по-грамадна и ресурсно богата държава, е добре дошло в това отношение. Де факто двете държави си приличат като възможности, следователно голяма част от опита им може да бъде споделен.
Съчинението на проф. Людмила Окунева е най-пълното руско изследване върху Бразилската съвременна политическа система, върху Бразилия изобщо. То може и трябва да бъде използвано и от българските учени, за да разберат особеностите на бразилската политическа система предвид нарастващата геополитическа роля на Бразилия.

Румен Стоянов за БРАЗИЛСКИТЕ ДУМИ НА ПЕТЪР БОБЕВ

писателят Петър Бобев

Румен Стоянов



І.
С голямо удоволствие предлагам на читателите на блога изследването на моя учител по португалски език, бразилска литература и култура и сърдечен приятел Румен Стоянов. Румен Стоянов е роден на 29.10.1941 в с. Драганово, Великотърновско. Завършил е в СУ "Св. Климент Охридски" и в Хаванския университет. Работил е в Мексико и Бразилия като дипломат в българското посолство и като преподавател по български език и култура. Петнадесет години от живота си прекарва в Латинска Америка, седем от тях - в Бразилия, където, освен с превод, се занимава с уреждане на изложби, кръгли маси, и чете лекции. В момента е преподавател в Катедрата по Испанистика и португалистика в СУ "Св. Климент Охридски", където води курсове по португалска литература и по литература и странознание на Бразилия.
Превежда поезия и белетристика от испански и португалски на български и обратно. Сред превежданите от него автори са Маркес ("Сто години самота"), Кортасар, Борхес, Карпентиер, Машадо де Асис, Карлос Друмонд де Андраде, Марсио Катунда.
Автор е на многобройни статии, предговори, послеслови и есета. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на преводачите в България. През 2009 г. публикува в Издателство „Св. Климент Охридски”голямото си изследване за присъствието на Никола Вапцаров в испано- и португалоезичните страни, озаглавено „Чака ме светът”.
Пише поезия и проза на български, испански и португалски. Публикувал е поетическите сборници "Стихотворения в Бразилия" (1981), "Бавни стихотворения" (1983), "Прилив" (1989), "Погача" (1993), "Ракла" (2003), "Кърчаг" (2005), "Тяга" (2007), и книгите с проза "Летопис на рунтавото време" (1998), "Откоси" (1999) и "Аз съм българин" (1999). Румен Стоянов е носител на престижния бразилски орден "Барон Рио Бранко, офицерска степен" за цялостен принос в развитието на българо-бразилските връзки, връчен му от Итамарати. Орденът носи името на най-големия бразилски дипломат, който е и писател, историк, преподавател, общественик, член на Бразилската литературна академия, депутат, главен редактор на влиятелен вестник, посланик и външен министър в четири правителства.

ІІ.
През лятото на 2008 г. случайно се сетих, че в Бразилия съм срещал специфични думи, повечето от индиански произход, познати ми отдавна от България. Спомних си за книгите на писателя Петър Бобев, в които съм ги срещал. Спомних си и, че един ден на морето татко ми донесе книга - "Симба" – бе я немерил в обществена библиотека. „С автора й съм бил колега в банката, каза ми татко – Бобев започна да пише книги за дъщеря си на зряла възраст. Виж дали ще ти хареса”! Хареса ми. Попаднаха ми и други книги от Бобев и после напълно забравих за него.
След като през 2008 г. се сетих отново за Бобев, и че в неговите книги съм срещал странните бразилски думи, започнах да се разхождам по разни антикварни книжарници и улични книгопродавци и да издирвам около четиридесетте (и дори повече) романи и сборници с разкази на Петър Бобев. Поразпитах няколко професори от по-старото поколение за мнение - какво мислят за Петър Бобев, познават ли го. Професор Филип Панайотов напр. ми каза, че Бобев е бил несправедливо пренебрегван от критиката в България (и даже подценяван). Други литературоведи си спомниха за някои остри критики срещу Петър Бобев, предизвикани от това, че той "много издавал и много пишел". Отзивите на читателите в Интернет за Бобев са почти сто процента положителни - отзиви пълни с мил спомен, с любов, със съжаление, че авторът не се познава от децата и юношите днес. Всъщност днес едва ли има български писател, за който да има почти само положителни отзиви в Мрежата. Това е трудно постижим резултат. Хубав отзив прочетох наскоро в книгата на Деян Енев „Хора на перото”, в която Енев се оплаква, че едвам е намерил фотография на Петър Бобев. (Тук аз ще ви предложа фотографския портрет на Бобев от предтитулната корица на неговия роман „Драгота – морски хайдутин” на Военното издателство). Събрал съм в паметта на работния си компютър всички заслужаващи отзиви по отношение на Петър Бобев. Успях да купя и по-голямата част от неговите книги, за някои от които платих доста солени суми. Попаднах и на книга с автограф от писателя, което по признание на стари антиквари е успешна находка.
"Гърбавата ела" София 1960 г. - една от трудно намерените книги с детски приказки на Петър Бобев

Обърнах се към покойния вече добър познат и колега-философ Иван Пунчев, за да провери в Клуба по фантастика „Иван Ефремов“ за някои липсващи ми книги на Петър Бобев. Иван ме свърза с двама души, които ми продадоха липсващи ми книги на Бобев. Успях да прочета няколко от романите на писателя и бях очарован от свежите му научно-фантастични идеи. Установих, че Петър Бобев е много уважаван автор-фантаст в Русия, страна със силни традиции в жанра.
Днес съм убеден напр., че романът на Майкъл Крайтън "Юрски парк" е (умишлена или не), но фабулна кражба от романа на Петър Бобев "Каменното яйце". "Юрски парк" е издаден 1990 г., а "Каменното яйце" през 1989 г. Прочетете тези два романа и ще изчезнат всякакви съмнения.
Споделях между другото всички тези свои впечатления с много колеги, надявайки се чрез тази уж бегла, но упорита анкета да попадна на хора, които да хвърлят повече светлина върху Петър Бобев, да предложат повече факти. Един от хората, с които споделях впечатленията си бе и Румен Стоянов. Той пожела да прочете няколко от книгите на Бобев, свързани с бразилската тематика, и ми предостави изследването, което предлагам тук на вашето внимание с негово съгласие. (Поради голяма заетост с други задачи съм оставил настрани намерението за изготвянето на една собствена книжка, в която ще направя философски анализ на фантастичните идеи на Петър Бобев, и ще повдигна въпроса за неговата актуалност днес. Дано тази моя задача да бъде доведена докрай!). Прочее нека да дам думата на Румен Стоянов:



БРАЗИЛСКИТЕ ДУМИ НА ПЕТЪР БОБЕВ
от Румен Стоянов
Кога почват да навлизат бразилски думи в българския език? Отговорът на тоя въпрос изисква да прегледаме възрожденския печат, гдето най-ранна публикация за огромната страна е “Преселението в Бразилия”, повест с неуказан автор, преведена от Михаил Зафиров и Йосиф Дайнелов, видяла бял свят през 1859 г. в подлистници на “Цариградски вестник”. Несъмнено книги за и от далечната земя, издадени у нас, са приносители на такива слова. И проучването на този дял в отечествената литература би било от твърде голяма полза да определим кои бразилски думи сме изписали с родната кирилица. Такова начинание ще изходи от 1938 г., ибо тогава се явява първата бразилска книга на български, “Дона Паула”, сборник разкази на Машадо де Асиш и Артур Азеведо. През 1944-та излиза романът “Зеленият ад” от португалеца Ферейра де Кастро и понеже действието се развива в тропическия великан, това обстоятелство също представлява източник на бразилски думи в говора ни мил.
Има още един техен извор, в отличие спрямо иноземния, той е домашен. Сиреч нашенци, в битността си на вестникари, писатели, учени вмъкват такива думи. Безспорният количествен първенец в това поприще най-изненадващо се оказва Петър Бобев (1914 - 1997). А вземайки пред вид, че той не е припарвал до Бразилия, нито знае речта й, извършеното опира до смайване. Защото белетристът не е пътувал извън родината, пък на туй отгоре бяха годините на Студената война, лагерната враждебност и Желязната завеса. На туй още по-отгоре нямаше я сетнешната преосведоменост на глобалясалото човечество, електронна мрежа изобщо не съществуваше, че да бълва всевъзможни данни за какво ли не. Буди удивление как Петър Бобев е съумял да охудожестви една тъй далечна му действителност, покрай което привлича множество южни слова.
Две са неговите книги върху бразилска тематика: “Отмъщението на мъртвия инка” (Народна младеж, 1976, 191 стр, 40,000 бройки), “Боа и диаманти” (Български писател, 1979, 244 стр., 20,000 бр.). Тия романи принадлежат към приключенско-фантастичните, авторът отвежда читателите главно в Амазония и от там нахлува обилен поток португалски думи, които привеждам по-долу като пръв опит да надникнем в неизследваното поле, съставено от бразилски думи на български, съвсем непроучено и представляващо дял в езиковите, литературни, културни връзки между двата народа.
Бобев никъде не прибягва до обяснения под черта, думите използва така, че става ясно какво означават. Нека първо ги извадим, отбелязвайки правоговорните ударения, така ще разберем как на български трябва да ги произнасяме, обаче не чуждоугодничейки, а изхождайки от нашата сгодност.

"Отмъщението на мъртвия инка" София 1976 г.


“О т м ъ щ е н и е т о н а м ъ р т в и я и н к а”:

Гаримпейрос - злополучен търсач на диаманти; стр. 5.
Крузейроси – десетки хиляди крузейроси, 5; двадесет хиляди крузейроса; 6-7.
Фавелите - от фавелите на Рио, от смрадливите колиби, скърпени от щайги и
ламарина; 6. Фавéла е не постройка, а бедняшки квартал.
Серингал - най-богатия серингал; 6. Серингáл е място с каучукови дървета,
серингéйра е каучуково дърво.
Гайола - 6. Не посочва какво е, ще го стори на стр. 29: “пътническият кораб -
гайолата”. Ударено е о.
Кабокло - висок и сух кабокло; 6. По-нататък нееднократно го употребява, ала
не го членува. Кабóкло, от тупийски, е човек с майка индианка и баща бял (или обратно).
Пиранхи - из бистрата вода се стрелкаха змиорки и пиранхи; 8. Произлиза
от индианския тупийски език. Правилното е пирáня, съответно в множествено число пирани.
Серингейроси - 12. На стр. 38 Бобев пише “каучосъбирачите”. Ударението е
върху второто е. Не е ли за предпочитане каучукосъбирач?
Индиоси - 12. Индианци. На испански е същото úндио.
Ташизейро - мравешкото дърво ташизейро; 16. На е-то пада ударението.
Ташиз - огнените мравки “ташиз”; 17. От индиански (по-точно тупийски), ташúз.
Маканите - дървените си мечове; 17. Единствено число е маканá, от
индиански (таински) и означава вид боздуган. По-добре да възприемем думата като макáна.
Сумауба - дървото сумауба;17. Ще да е сумаýма, от тупийски.
Игарипе - спуснаха голямото игарипе във водата; 21. По всяка вероятност е
игарапé, от тупийски, но това е тесен воден канал, или речица, проходими за малки плавателни съдове.
Капибара - водосвинка-капибара; 23. От тупийски, капибáра. Най-едрият гризач, голям колкото овца; 86. Не успях да

установя дали обозначението водосвинка дължим на писателя, но то е уместно, понеже тоя вид прасе обитава край сладки води. На български е известно и като водна свиня, водно прасе.
Мори - гигантски мори с коренни подпорки; 29. На латински е пак мóра и може би е взета не от португалски.
Кашаса - бе пил кашаса; 35. Ракия от захарна тръстика, с ударено второ а.
Игапо - заблатена гора игапо; 39. От тупийски, произносителното ударение стои върху о.
Марабунта - злите оси марабунта; 39. Според речникарството марабýнтите са мравки.
Кампоса - платото все край реката; 43. Единствено число е кáмпо, сиреч поле.
Арапаима - туземците я викат арапаима; 49.
Пираруку - туземците я викат; 49. От тупийски, също и долните две думи.
Пира - риба; 49. С ударено и.
Руку - червена; 49. Урукý е багра, червеникав.
Серингейрос - белокож серингейрос; 51.
Болите - каучуковите топки; 51. В единствено число е бóла.
Ябиро - щъркели ябиро; 53. Речниците дават облиците жабирý (от който на български е станало ябиро) и жабурý. От тупийски.
Сурукуку - жива сурукуку; 54. Преди това повествователят е обяснил, че става въпрос за змия.
Гайолата - гайола всъщност значи клетка; 54, 55.
Кабоклоси - мургави кабоклос; 57.
Пото - крилати мравки; 62. Съгласно бразилското речникарство пóто само по външен вид наподобява мравка, а е към бръмбарите.
Индиос - вашият индиос; 64.
Серингейросът - 73.
Лингва герал - тая странна смесица от португалски и индиански думи; 73. Наименованието следва да е лúнгуа жерáл, общ език.
Агеронии - огромни пеперуди агеронии; 74. На латински е агерония, ако Бобев е въвел бразилската й равностойност, трябва да е ажерóния.
Фароко - най-желаното ястие на серингейросите: мандиоково брашно със сушено месо; 75. В действителност е фарóфа, с противоречиви мнения относно произхода, по всяка вероятност от африкански език на робите негри..
Жарарака - отровна змия жарарака; 75. От тупийски, жарарáка.
Боуини - гигантската змия; 76.
Сукуружу - обикновената сукуружу; 76. От тупийски, с правоговорно ударение върху последното у; анаконда.
Бото - делфините бото; 77.
Инията - 80. Заглавие на главата. На стр. 83 четем “Иния - бото! Мощен триметров делфин”.
Урубу - накацали урубу, подобни на черни гарвани; 91. Урубý, е лешояд; от тупийски.
Планария - 91. На латински думата е еднаква с португалската и не знам от кой език Бобев я е взел.
Жакаре - крокодилите; 97. Жакарé, от тупийски.
Капоково дърво - 98.
Пекари - уплашени пекари; 103.
Кайкучи - по-малък кайман; 103.
Пара - сянката на огромен кестен пара; 106. У нас плодът на кестена парá се продава с името бразилски орех.
Кариуа - белите господари; 108. От тупийски. Португалският правоговор търпи ударението на две места, карúуа и кариýа
Тупинамба - 115. От тупийски, на тоя език тупинамбá означава потомци на тупú.
Екора - облаци от мухи и мушици; 119.
Ихените - 119.
Гайоли - 125.
Танагри - пълзяха (…) червеноглави танагри; 130.
Тиуба - малките не жилещи пчели, 130.
Гуявите - по гладките жълти стволове на гуявите; 130. С неустановен произход, етимолози го извеждат от таински, гуаранийски или тупийски език
Обликът, използван от Бобев, е един от многото простолюдски, ала възприет е гояба. Това е името на плода, а самото дърво се казва гоябéйра. На португалски дърво и неговият плод имат различни названия, при все че с общ корен.
Апуизейро - дървото апуизейро; 137. От тупийски, с ударено е. Фикус, но там на ръст стига колкото три, четириетажна къща.
Умета - гърмящи умета; 139.
Пуе - плодове: подобните на круши пуе; 148.
Кума - подобните на круши пуе и кума; 148. Кумá е от тупийски.
Пама - приличаща на вишна; 148.
Пурума - като грозде; 148. От тупийски; плод на едноименното дърво.
Мусурана - ту някоя боа, ту домашна мусурана; 148. От тупийски; вид змия.
Танана - големи колкото палци щурци; 148. Тананá е от тупийски език. Ако думата въобще излезе от тая книга, по-добре да я произнасяме с ударено средно а.
Гуарана - замайващата напитка; 148. От тупийски, на португалски е гуранá, обаче за нас е по-сгодно да казваме гуарáна. У нас вече се продава прах със същото име и от него се приготвя ободряващо питие.
Пашиуба - палмата пашиуба; 154. От тупийски е и произносителното ударение пада върху у-то.
Аримна - Тъй някои индианци наричаха тембладора, електрическата змиорка; 154.
Тембладор - електрическа змиорка; 156.
Морфо - огромни сини пеперуди морфо; 156.
Дораси - 156. На латински и португалски думата е една и съща, та писателят може да я е почерпил не непременно от Бразилия.
Калиго - едра совина пеперуда; 159. Обозначението води към португалски, но и към латински.
Чушупи - триметрова змия; 162.
Масарандубата - червената кора на масарандубата. Наричат я дърво крава; 173. Масарандýба идва от тупийски.

"Боа и диаманти" София 1979 г.


“Б о а и д и а м а н т и”
(с оглед да не повтарям думи от предходната книга,
изваждам досега не посочените):

Чиманго - малкия сокол; 12. Правилното изписване е шимáнго. От тупийски или от друг индиански език
Якана - дългопръстата водна кокошка; 16. С кирилица следва да е жасанá, обаче нищо не пречи да прехвърлим правоговорното ударение върху предното а, както по-ни приляга. От тупийски.
Пиуме - мушиците; 22. Понеже в единствено число е пиýм (тупийски), би трябвало в множествено да стане пиуми.
Асаи - палми: асаи; 23. Асаú (единствено число) влиза в португалския от тупийски.
Карнауба - палми; 23. Карнаýба, тупийски.
Куруа - безстъблената куруа; 23. Куруá, тупийски.
Мирити - изящната мирити; 23. От тупийски, миритú, вид палма, по-известна като буритú.
Жаситаро - пълзящи палми жаситаро; 23. В действителност е жаситáра, от тупийски.
Сапукая - дърво сапукая; 24. От тупийски, сапукáя.
Агути - златен заек агути; 29. Другото име на гризача агутú е кутúя, но Бобев е взел първото (тупийско) название. Понеже за нас крайното и бележи множествено число, предпочитам за единствено число да установим облика агýт.
Гамбузия - рибката гамбузия; 33. На португалски и латински името е все гамбýзия.
Карнеро - впития в хрилете й карнеро; 42.
Балси - 43.
Монстерата - 59. Бразилската дума е монстéра и Бобев правилно я членува.
Гаримпос - частен диамантоносен участък; 73. В единствено число е гарúмпо и така се нарича всяко място, където има злато или полу/скъпоценни камъни.
Дурукули - единствената нощна маймуна, при това хищница; 86. Ударено е и-то, неясна етимология.
Варзеята - наносната тераса край Амазонка; 95. Вáрзея е по-скоро крайречна низина или равнина.
Тира фирме - истинската гора; 95. Правилното е тéра фúрме, дословно твърда земя, тоест суша.
Игуапо - заблатеното крайбрежие; 95. У-то е излишно, думата, от тупийски произход, е игапó.
Мелипони - по-долу писателят дава да се разбере, че това са пчели, защото упоменава кошер и мед; 96. На португалски в единствено число е мелúпона.
Амапи - храста амапи; 102. Вероятно е дървото амапá, чието име идва от индиански (карибски) произход.
Ибижара - безкракият гущер ибижара; 117. Тупийска дума, ударението е върху предпоследното а.
Пака - 120. Бобев не обяснява какво значи, но се подразбира, че е някакво животно. Пáка, от тупийски произход, е име на гризач с дължина около седемдесет сантиметра и тегло до тринадесет килограма.
Гуа-гуа-ниа-гуа - мравки, що те карат да плачеш; 156.
Сасакая - сваляй дрехите; 156.
Коруптелос - обирач; 178. В тоя облик думата не е речникализирана, има коруптела, сиреч корупция.
Ватикано - 204. Ватикáно, голяма гайола, виж по-горе нейното обяснение.
Саймири - маймуните саймири; 211. От тупийски, саймирú.
Хатейроси - ловци на диви котки; 220. Следва да е гатéйрос, от гáто, котка. Не е речникализирано гатейро като ловец на диви котки. По-вероятно е обозначението човек, набиращ работници за предприемач.
Матейроси - дървосекачи; 220. Матéйро в единствено число.

Кои от горните десетки думи Бобев за пръв път въвежда на български е невъзможно да установим. Но доколкото следя отечествената книжнина, свързана с
Бразилия, смея да твърдя, че преди въпросните два романа те, с малки изключения, не са се явявали в наший говор мил. Основание да го казвам ми дава най-вече тяхното естество: почерпени от растителния и животински свят, те стоят извън обичайния словесен кръг, образуващ писания, които засягат оная страна, в него срещаме фавела, самба, кашаса и прочие, ала не танана, сапукая, мусурана, ташизейро, те и тям подобни даже за милиони тамошни люде са непознати. По тая причина смятам, че Петър Бобев е човекът, донесъл най-много бразилски думи в българския език. Това не означава, че те са в трайно обръщение (като пираня); за да придобият наше гражданство, нужно е да бъдат употребявани от различни автори на различни места. А повечето горни слова не са излизали вън от Бобевите страници и най-вероятно ще останат единствено при своя въводител. Но дори така, те са част от българо-бразилското литературно и езиково общуване и не би било редно да ги пренебрегваме.
От къде може писателят да ги е взел? Изхождайки от обстоятелството, че завършва агрономство (1937) и го упражнява в Плевен, Горна Оряховица, Пловдив, допускам, че е прибягвал към научна литература, в която латинските имена за растения, твари, са придружавани от простолюдски. Към това ме навява и точността на съвсем кратките характеристики, с които представя животни, дървета, храсти. Това мое предположение съвсем не изключва и други извори, художествени, популяризаторски, публицистични. Значителна част от тия думи са дошли в португалския от местни езици, най-вече тупийски, но и от намиращите се извън Бразилия карибски, таински.
Бобев очевидно изпитва затруднения как да се оправя с единствено и множествено число на бразилски думи. Вината не е негова, неудобството произтича от неприсъщите нам краесловия В единствено число Бобев употребява множествените облици на португалските думи (гаримпейрос, серингейрос, кампос, индиос). На португалски е крузейро, кабокло (ед.. ч.) и крузейрос, кабоклос (мн.), на български имаме крузейроси, кабоклоси (мн.), от което следва, че това с принадлежи към португалското единствено число. В други думи писателят запазва облика за единствено число, макар на български да е множествено. По тоя начин имаме “щъркелите ябиро”, “накацали урубу”, “крокодилите жакаре”, “пеперуди морфо”. Ала не тук е уместно да разглеждаме как трябва да постъпваме с непривичните ни португалски окончания, повече или по-малко затрудняващи всички българи, опрели до тях. От някои слова писателят извлича производни: умалителни (пекарче, лабарийки), женски род (капибарка), прилагателно (капибарско обоняние). А неприсъщото ни краесловно и в единствено число на колибри той избягва чрез колибър явно с оглед да го притъкми към наша сгодност. Не съм изчислил колко са бразилските думи у Матвей Вълев, наченал в родната изящна словесност тематиката за тропическия великан, обаче той и Петър Бобев в това поприще се родеят, но с уговорката, че по брой последният значително го надминава.

Бразилия – с по-големи възможности и с нарастващи амбиции във външната политика

На церемония по производството на висши чинове, проведена на 20.12.2010 г. в бразилската армия президентът на Бразилия Луис Инасио Лула да Силва говорѝ за резултатите от външната политика на правителството. Той съобщи, че решението за закупуването на тридесет и шест изтребителя за бразилската армия ще трябва да се вземе от новата президентка на страната Дилма Русеф и нейното правителство, в което министър на отбраната остава досегашния (Нелсон Жобим). Предпочитанията на Лула са ясно заявени в полза на френския изтребител Rafale, но в сделката участват предложенията на Швеция със самолета Gripen и на САЩ с F-18. Решението е за няколко милиарда евро и е от голямо значение за политиката в областта на сигурността и отбраната.
Лула изтъкна суверенността на бразилската външна политика като една грамадна заслуга на неговото управление. Той посочи преговорите на Бразилия и Турция с Иран относно иранската ядрената програма и разкритикува САЩ за неспособността им да доведат до успешен край преговорите за мир в Близкия Изток. Лула заяви също така, че Бразилия изисква да заеме място на постоянен член в Съвета за сигурност на ООН и желае да се заеме като обективен посредник в преговорите за мир в Близкия Изток. (Решителна заявка за това Правителството „Лула” извърши през декември 2010, като призна Палестина в границите от 1967 г., която държава съществува до Шестдневната война между Израел и арабските държави. Палестина бе призната и от правителствата на Аржентина, с държавен глава Кристина Кирхнер, на Боливия с държавен глава Ево Моралес, на Еквадор с държавен глава Рафаел Кореа. Уругвай също обяви, че ще признае Палестинската държава през 2011 г.)
Лула потвърди намеренията през 2021 г. Бразилия да разполага със собствена ядрена подводница, както и да снабди армията си с четири нови конвенционални подводници. (Източник: 20/12/2010 22h10 „Lula destaca soberania da política externa brasileira em cerimônia.O presidente apresentou os primeiros resultados de uma parceria militar feita com o governo francês”. http://especiais.jornalnacional.globo.com/jnespecial/).

Болка за проф. Кирил Нешев

Проф. д.ф.н. Кирил Нешев - единствената моя снимка с него. Снимах я на майтап с един стар апарат на дядо ми ("Beirette") пред външната стена на Университетска библиотека.


І.
Тъжно е:
Боли ме заради кончината на проф. Кирил Нешев (17.02.1935 - 08.12.2010). Боли ме, че този ЯРЪК човек боледуваше дълго и незаслужено, боли ме, че вече го няма, а също че не успях да поднеса почит и цвете пред ковчега му. Боли ме до яд! Защото трудно допускам някого зад определената от мен стена в общуването - трудно мога да кажа, че чувствам някого близък. Нито приятелите от компанията ни, в която и проф. Нешев влизаше, нито синовете му, сколасаха да ми съобщат, че е починал. Когато на 13.12.2010 г. видях некролога му пред портичката на СУ в двора, почуствах се като ударен през лицето. БОГ да го прости!

ІІ.
Най-точно мога да кажа, че беше ЯРЪК човек. Човек с позиция, която заявяваше тутакси. Човек-столичанин. Нищо провинциално, нищо селско не разваляше вида му и не накърняваше индивидуалността му. Проф. Нешев ми помагаше много - безкористно, бащински и човешки. Помагаше ми в различни неща и по много начини. Когато написах дисертацията си върху философията на българската история, той беше един от малкото философи (наред с Желязко Стоянов и Васил Проданов), чиято историческа култура му позволи да разбере смисъла на текста, неговия анализ и синтетичните изводи. (Много по-активно сътрудничество и подкрепа имах от някои известни историци). В част от идеите си с проф. Нешев бяхме съмишленици. Беше един от малкото хора, който ме подкрепи и застана зад мен, когато започнах да правя сп. "Философски форум". Докато бе в състояние ми помагаше активно и енергично. Напълно разбирах отношението му към определени персони във Философския факултет, които наистина навредиха, доколкото им стигнаха силите, на философията като университетска дисциплина. Дълго време не разбирах обаче болката му от отношението на тези персони към него - казвах му само, че заслужават шамар след шамара... и проф. Нешев ми се издигна още повече в очите, когато "нашамароса" един такъв нисък в СНС Разбрах защо го е боляло от тия персони, чак когато прочетох книгата му с портрети на университетски колеги - издаде я по-късно. Разбрах, че гледа на философската специалност на СУ като на негов дом. Място, където е оставил голяма част от себе си. А в дома се намират близките на един човек. Затова го е боляло. А мен ме боли, че не успях да отдам почит пред ковчега му и да сложа цвете в нозете му...

ІІІ.
Проф. Кирил Нешев беше спортна натура - ходеше бързо, говореше отривисто, ядеше малко - неимоверно малко по моите разбирания... През 90-те години не обичаше и цигарения дим. Обичаше обаче да пие кафе - черпеше с кафе и приемаше чашка кафе с удоволствие. Обичаше да помага на хората - от някои от тях дори срещаше голямо приятелство в отговор - такъв е напр. Сотирис Теохаридис - кипърски философ, който го обичаше извънредно много.
Наистина отдавна не ми е било така мъчно; жално ми е до сълзи. Професоре, ако това има някакво значение за теб, искам да ти кажа: Радвах ти се, уважавах те и те обичах. Сбогом!

Кирил Шопов Ви предлага забравени рецепти за приготвяне на гъбни ястия. Наздраве!

Лютива млечница - фотография
Лютива млечница - рисунка от Йордан Филчев 1960 г.
Кладница - фотография
Пъстървова гъба (ястребка) - фотография
Пъстърва гъба (ястребка) - рисунка от Йордан Филчев 1960 г.
Кладница - рисунка от Йордан Филчев 1960 г.



От всички статии, които публикувах в „Блога на доц. Кирил Шопов” най-голям интерес бе проявен към критичната статия за несполучливата книга за отровните гъби. Това налага да продължа темата за гъбите и с други материали, въпреки че приемам тази тематика за маргинална. Обаче вкусът на читателите е най-важното и мотивиращото в един блог. Във връзка с настъпващите празници и предусещането за софри, мезета и пийване, но като уважавам постенето като вид жертва пред Господа и пречистване на тялото и духа, Ви предлагам три изпробвани рецепти за приготвяне на по-нестандартни гъби от една от първите книги за гъбари-любители – тази на Иван Хр. Иванов „Нашите гъби” на Издателство „Наука и изкуство”, тираж 15 000 броя. Картинките са много сполучливи – дело на художника Йордан Филчев. Излязла е от печат през 1960 г. Оттогава са минали 50 години, така че едва ли нарушавам авторско право, споделяйки с Вас тези рецепти. Прибавям и мои наблюдения за начина на приготвяне на рецептите. Също така Ви споделям и рецепта как се консервират някои гъби в марината и без марината. Рецептата ми е казана от един колега – психолог – опитен в приготовлението на редица гозби.
І.
Първата рецепта от книгата на Иван Хр. Иванов е Манастирска супа от пъстърва гъба (ястребка).
Вземат се няколко млади гъби (ако са малко старички, те се изваряват и се взема само бульонът им), нарязват се на парчета и се слагат да врат със сол. Като поуврат, прибавя се малко ориз и чубрица или джоджен по вкус. Прави се запръжка с брашно и се застройват с кисело мляко или яйце.
Тази рецепта изпълних скрупульозно този септември 2010 г., когато жена ми намери огромна ястребка (около две кила) на жив ясен в парк, находящ се близо до дома ни. Пъстървата гъба (Polyporus squamosus) проявява леко киселеене на вкус, съвсем елегантно стипчива и манастирската супа става чудесна. Когато не се пости сварена и поръсена с олио и оцет може да се използва като мезе за висококачествена водка или евентуално ракия (ракия не консумирам и не смея да съветвам убедено). Съветвам Ви вместо слънчогледовото олио, запазващо специфичния вкус на слънчогледовите семки, да използвате олио от гроздови семки, което е вкусово по-неутрално и запазва автентичния аромат на пъстървата гъба. Ако обаче обичате по-силни усещания, тогава е добре да стриете две-три скилидки чесън към гъбите. (С чесън и магданоз се подправят при сервиране и консервираните лютиви млечници от Рецпта № ІV).

ІІ.
Втората рецепта от книгата е Клин-чорба по етрополски - зимна чорба от кладница.
Вземат се няколко кладници (Agaricus ostreatus - Jacq.; Crepidopus ostreatus Jacq. Gray; Dendrosarcus ostreatus - Jacq. Kuntze; Pleurotus ostreatus - Jacq. ex Fr. синоними на латински ), накъсват се на парчета (те не се режат) и се слагат в малка вода да врат заедно с ориз. Отделно се възвира зелева чорба, за да не стегне гъбите. След като заври зелевата чорба, прави се запръжка с брашно и червен пипер. Изсипват се гъбите в зелевата чорба да кипнат и се свалят от огъня. Използва се също за чорба изсушената кладница.
Рецептата е много хубава и лесно приложима, защото кладницата вече се среща много често на пазара. Разбира се най-добре е гъбите да са диворастящи, но... кладницата по начало няма определен гъбен вкус – тя има плът, която усвоява вкуса на подправките и другите продукти. Така че спокойно може да си купите кладници от пазара за изпълнението на тази рецепта. Баща ми построи вила в Етрополе в местността "Язовира" и знам много добре, че етрополците ценят и търсят гъбата кладница, която най-често наричат приплъзка. Ходил съм за кладници с Чавдар и Цонка Крачунови от Етрополе - симпатично семейство добри познати на татко и майка. Тогава само аз намерих приплъзка, а всички намерихме много пачи крак. Самият Иван Хр. Иванов в "Нашите гъби" пише, че: "кладницата се среща много по Етрополско, Тетевенско, Панагюрско. Там я берат с кошове". (стр. 54).
ІІІ.
Третата рецепта е Градинарска супа с гъби (nечурки и/ или манатарки.
Вари се зеленчук: 2 моркова, керевиз, корен от магданоз, пащърнак. След като продуктите поуврат, към тях се прибавят манатарки (може и сухи) и печурки (ни ви съветвам да ползвате сухи печурки, защото не можете да проследите белезите им и да ги различите от евентуалните отровни двойници), картофи и 1-2 домата. След като всичко е увряло, прави се запръжка с брашно. Супата се оставя малко да заври заедно със запръжката, застройва се с яйце и кисело мляко (вместо кисело мляко в къщи предпочитаме заквасена сметана) и поръсваме с черен пипер.
ІV.
А сега с дълбоко уважение към Вас, любителите на гъбите като мезе, Ви споделям своята рецепта за приготвяне на лютива млечница (Lactarius piperatus) в буркани. Този начин на приготовление Ви гарантира, че нито един буркан не ще се развали.
1. Гъбите се почистват от грубата част на пънчетата и развалените периферии.
2. Млечницата се поставя да ври във вече врящ разтвор на вода със сол – 50 гр. сол на литър вода плюс повечко лимонтозу – 1 пакетче на 5 литра вода.
3. Варят се един час и 20 минути и незабавно се потапят след изваждането от врящия разтвор в студена чиста вода.
4. След това се измиват на струя студена вода и се изкисват.
5. Нарязват се на хапки и се поставят в буркани с два пръста аванс до капачката.
6. Заливат се с марината с аванс един сантиметър до капачката.
7. Бурканите се варят един час и се обръщат.


Сигурен съм, че рецептите ще Ви ползват. Зная че ще се изкушите да ги приготвите (по-трудна е първата поради отсъствието сега на ястребка, а и редкото й намиране в природата). Желая Ви всичко хубаво. Добър апетит!

“Красно село” 1968 - 2008

36 у-ще "Максим Горки" - моя снимка 6х6 с Flexaret VII.

Седнах в едно кафене на красноселското кръстовище. Поръчах си кафе, много хубаво между впрочем, настаних се на висок стол с плот с изглед към витрината и вперих очи навън. Кафенето се намира на бул. “Борис III” бивш “Девети септември” точно там, където “Житница” пресича алеята и булеварда и се влива в “Гоце Делчев”, бивш “Емил Марков”, още по-бивш “Ген. Велизар Лазаров”. Някога тук беше пазарът на Красно село – дървени тезгяхи с козирки изцяло боядисани в зелено се точеха една след друга по протежение на тротоара на булеварда с името на великата дата. Там, където днес е пазарът, течеше рекичката-канал, но после я покриха и направиха закрития пазар. Накрая на редицата се намираше по голям закрит пункт на “Птицекомбината” за продажба на яйца, в който продаваха и живи кокошки и аз всеки път дърпах баба за ръката да се вглеждам в техните клетчици и да наблюдавам жълтите им безумни очи. Понеже често ме водеха в Зоологическата градина на бул. “Толбухин” (сега "Левски", а по-преди "Фердинанд") и ул. “Гурко” не си давах сметка за бъдещето на кокошките от клетчиците, а считах павилиона на “Птицекомбината” за някакво продължение на Зоопарка, разположено много удобно в моя чест между жилището на баба ми и дядо ми (полк. д-р Любозар Иванов Касабов - военен лекар - кардиолог)и нашия апартамент. Когато мама ме водеше в дядови аз разглеждах кокошките на отиване, когато баба ме връщаше ги разглеждах на връщане. После на новия пазар вече нямаше специален павилион с живи птици и тая търговия се пое от случайни жени, предлагащи кокошки с вързани крака и висящи надолу глави и вече нямаше как да се залъгвам със зоопарковия филиал. Участта на кокошките ми се очертаваше смътно докато се изрисува ярко с червени петна на снега пред нашия вход, когато в семейството над нас се нанесе майката на собственичката и закла две кокошки с нож пред входа. Главите се изцъклиха, а телата им танцуваха известно време. Съседите презираха тая жена, защото и по-късно често колеше кокошките по този начин като гледаше около нея да има сюрия деца за публика. Комшиите не й направиха никога забележка, за да избегнат разправии пък и от благодарност, че не отглеждаше кокошки на балкона. Постепенно, още докато стана на 10 – 12 години, кокошките изобщо бяха сменени на пазара от артикула “замразени птици” в пликчета, на които бяха нарисувани симпатични пиленца.
Отпивам глътка от кафето и чакам съпругата ми да дойде от Руски паметник. Заглеждам се оттатък булеварда на ъгъла – там някога пържеха мекици и татко купуваше по двадесет с пудра захар за семейството и по две без захар за мене. Харесвам ги без захар. Срещу мекичарницата беше фурната на “Красно село”. Всъщност не фурна, а хлебарница – заводски бял хляб, Добруджа, типов, ръжен и закуски – банички, понички, кифли с мармалад и виенските кифли на социализма, които бяха най-хубави според мене. Истинската фурна беше доста по-далеч от красноселското кръстовище; чак на ул. “Битоля” – в нея печеха бял ръчен хляб, както му казвахме, той пареше и пред нея винаги имаше опашка. Там ходеше с удоволствие другият ми дядо, за да се срещне със стари красноселци , да си разкажат истории и да се преброят, както се казва. Сега си давам сметка, че от младостта на дядо, когато е построил къщата си в “Красно село” до момента, в който отиваше на фурната “Битоля”, в квартала са били произтекли толкова генерални промени, колкото произтекоха от моето детство досега. Аз се чувствам днес сащисан и свалям шапка на покойния си дядо, че приемаше промените със спокойствие и с разбиране. Децата му са казвали, че дядо си седял в хола и им разказвал през 1940 г. как в “Красно село” ще има и други къщи и улици с паваж и дори кооперации, а те му се смеели и си почиствали обувките от калта по улиците на квартала.
Наляво се вглеждам в сградата на бившето кино “Красно село”, сега магазин за маркови дрехи втора употреба. В това кино гледах филмите със Серджиу Николаеску за комисаря Молдован, “Зарево над Драва”, а сетне любимецът от този филм – Георги Георгиев Гец ни качи случайно в една люта зима с баба ми и ни закара от Лозенец до вкъщи с “Волгата” си с еленче на предния капак. Кино “Красно село” беше оборудвано с дървени седалки и често беше натъпкано до откат. Между хлебарницата и киното се намираше най-добре снабдения магазин на “Красно село” – редовно зареждан с колбаси, разнообразни видове алкохолни напитки и имаше басейн за жива риба. Спомням си, че се запознахме с един московчанин, който като влезе в него през 1982 г. възкликна – Тук има повече видове напитки отколкото в цяла Москва. Днес магазинът е аптека.
Символът на “Красно село” беше чешмата от розова мозайка с голо момченце на върха й, държащо в ръката си грозд. Чешмата беше около два и половина метра висока с четири чучура и дълбоко кръгло корито от същата мозайка – създаваше уют на цялото кръстовище. Чешмата изчезна внезапно от кръстовището след промените от 1990 г. Един общинар, когото питах, ми заяви, че била разрушена от товарен камион, който излязъл от платното и връхлетял върху нея. Съмнявам се в това...
Спомням си друго - дълги години до училище “Максим Горки” стоеше военната вила, както и викахме в квартала, с голям двор, заграден с дървена ограда, боядисана със зелена блажна боя, а после със ограда от дебела ламарина, оцветена в бежово. Тая вила беше снимана във филма “Сами сред вълци” на Зако Хеския от 1979 г. в качеството й на жилище на шефа на резидентурата на Абвера, Ото Вагнер (д-р Делиус). Истинската му къща е била на друго място в Павлово и бе много по-малка. Леля ми помни, че вилата се е използвала от съветските генерали в средата на 40 – те и 50 – години – тя си играела с едно русначе, което живеело там – явно е била резиденция на руския военен аташе. Това очевидно ще да е престанало още в средата на 60 – те години, защото зад вилата построиха голям блок – “китайската стена” № 223 – и той би направил безпредметна и високата ограда и гъсто насадените дървета за опазване на каквато и да е секретност. Не биха построили блока, ако руснаците не са били съгласни. Този блок е причина вилата да бъде продадена от реститутката г-жа Божана на строителен предприемач, който “засади” на мястото й 10 – 12 кооперации, прилични на почивни станции и също толкова “уютни”. Изсякоха дърветата, оставяйки само два-три бора, смениха ламаринената ограда с дувар и вишка и новодомците си паркираха трайно джиповете на тротоарите. На мястото на красивата вила с хубавия двор, ухаещ на жасмин и посещаван пролетните нощи от славеи, се настани средно голям български град, натикан в десет блока с безумно скъпи апартаментчета. С г-жа Богдана се запознах случайно след 2000 година в един санаториум и я попитах как така е продала тази хубава къща – истинско софийско имение с шадраван и басейн от старите и разкошна постройка в австрийски стил. Тя ми отговори, че здравето й е разрушавано на два пъти – от национализацията след девети септември и от реституцията след десети ноември. Руснаците пазели къщата и двора отлично, каза тя, но след това Министерство на отбраната я занемарило ужасно. Никое посолство не желаело да купи къщата, заради “китайската стена” зад нея. И принудила се жената да я продаде на предприемача, защото не била в състояние да подържа 700 квадрата разгърната площ и четири декара двор. Помолих г-жа Богдана за снимка на къщата, тя обеща, аз трябваше да и се обадя в Банкя, където живееше, домързя ме, изгубих адреса и сега нямам снимка на къщата. Но ми остана един детски спомен – баба веднъж нарушава забраната да се влиза в двора на тая къща някъде около 1969 година. Отваряме портата и тръгваме по големите каменни плочки, покрити на места с мъх. Влизаме в градината направо през тревата и сядаме на циментовия шадраван – вътре е пълно с вода, а в средата каменна фигура на пате (може да е било и нещо друго). Във водата червени и златни рибки. След петнайсет минути идва пазач и ни моли любезно да напуснем двора, което и правим. Мечтаел съм си да мога да купя тази къща и да си отглеждам семейството в нея, но не съм полагал явно нужните усилия след като там живеят новософиянците с джиповете и простотията си. Г-жа Богдана е дъщерята на собственика на шоколадова фабрика “Малчика” – той е строил тази къща, но не мога да си спомня кога. Аз помня само изкопите на “китайската стена” и на цялата редица блокове от другата страна на ул. “Ястребец” – когато се напълнеха с вода имаше много попови лъжички вътре.
Жена ми идва, изпил съм кафето и тръгваме по “Гоце Делчев” от лявата му страна посока ул. “Дойран”, на която живеем. Опитвам се да поведа разговор с нея за това какво е имало в магазините под блокчетата на “Гоце Делчев”, където сега са офиса на “Пиреус банк” и сладкарница “Неделя”. На нея не й е интересно и скоро се отказвам. Нещо, което е останало там от най-ранните ми спомени е магазинът за бои и лакове. През 60 – те години този магазин беше с отворени дървени кутии, вмъкнати в обща конструкция като секция на стената и в кутиите имаше боя на прах в различни цветове. Сега е съвсем модерно магазинче, в което има най-различни домашни потреби плюс бои и лакове. Точно отсреща е сградата на бившата фабрика “Титания”, в която днес са разположени офиси и кантори, отдолу е пицерия “Мис Каприз”, магазинът “Фантастико”, магазини за обувки, фотостудио, книжарница и др. До 90 – те години сградата беше монолитна, липсваха магазини по нея, беше сива и вдъхваше чувството, че в нея се извършва важна за държавата дейност. Оказа се, че не било така.
Светлин Кираджиев дава сведения за кв. “Красно село”, които искам да цитирам тук: “На юг от шосето се шири доста просторното с. Красно село (предполага се, че е наречено така от Иван Вазов), което се разраства на боянско землище. Първите заселници – в самото начало на ХХ в., са македонски бежанци. Към 1905 г. къщите им са около 30. Строежите им се засилват след войните (1912 - 1918), когато са раздадени доста парцели на бездомни македонски бежанци…Северна граница на селото е Княжевското шосе (“Цар Борис III” – б.м. К.Ш.), източна – бул. “Ген. Велизар Лазаров” (сега “Гоце Делчев”), западна – Боянска река, а на юг към 1943 г. то се разраства приблизително до сегашните юлици “Тодор Каблешков” и “Солун”.
Населението на Красно село бързо расте: 1910 г. – 538 души, 1920г – 1710, 1926 г. – 3777, и 1934 г. – 11 277. Построени са няколко фабрики – за домакински съдове “Титания”, въжарска – Ц. Паяков и Ив. Въжаров, кожухарска, металообработваща “Чиличена ръка”, трикотажна “Нистра” на Н.Рачев и др., в които работи значителна част от жителите на селото, други намират препитание в Княжево, Военната инженерно-свързочна работилница и градския център. Селото има училище ХХVI прогимназия “Ген. Иван Колев” – ул. “Братя Миладинови” №35 (сега “Пирински проход” основно училище “Максим Горки”), черквата “Св.св. Кирил и Методий” – ул. Св. св. “Кирил и Методий”№ 6 (сега “Царица Елеонора”), читалище при спирка Овча купел. През ,938 г. “Красно село” е включено към Голяма София.” (Кираджиев, Светлин “София каквато е била 1878 – 1943” 2001 г, стр. 180).
Дядо ми напр., е построил къщата си в “Красно село” през 30-те години. Работил е във Военната-инженерна свързочна фабрика (сега Завод “Средец”). След това си е направил собствена работилница за електромотори и акумулатори. Къщата още си стои в качеството й на офис на фирма, но делата, които водихме като наследници да си я върнем след насилственото й отчуждаване, не успяхме да спечелим. Книжата по това дело са материал за цял документален роман за българското правосъдие.
“Красно село” е претърпяло няколко епохи на развитие – първата е като село, китно и красиво със своите плодни дръвчета, гъсто засадени по дворовете на четиридесетината къщи, разпръснати на доста голяма територия. И аз съм чувал, че Иван Вазов възкликнал за селото – О, как си красно (красиво)! Сетне започват да пристигат и да си строят къщи доста хора и се появяват фабрики, което за двадесет години го превръща в квартал на София, до който се стига лесно с трамвая. Този период от 1930 до 1960 се отличава с непрекъсната постепенна модернизация на квартала. След шестдесетте години се влезе в периода на загрозяване на квартала, превръщането му от южен краен квартал в среден и близък до центъра квартал и в тежък за живеене пренаселен район днес. Личните ми впечатления са след шестдесетте години, когато кварталът започна да се променя много бързо с интензивно строителство. Помня как изчезваха една след друга къщите с дворовете и как се появяваха изкопите за жилищните блокове, които се пълнеха с вода и попови лъжички. А из тия дворове и празните пространства между тях съм намирал какви ли не животни – таралежи, костенурки, гущери, виждал съм сови и змии. И до днес си спомням как в двора на у-ще “Максим Горки”, който имаше голяма залесена площ тогава, намерихме вдлъбнаточел смок, пълен с яйца, който изпълзя от дървената ограда на военната вила. По-големите деца го убиха разбира се, водени от разбойника на квартала Светльо, на когото всички викахме Чарли. Цветята из дворовете на тия къщи бяха много красиви и разнообразни. Най-красив кварталът ставаше между април и май. Много приятно занимание беше посещаването на разрушаваните в бързо темпо къщи – влизаш в къщата през избитите прозорци, оглеждаш първия етаж където няма нищо, качваш се на втория, където има я картина на стената, я книги, разпръснати по пода и най-интересно е да се качиш на тавана, където попадаш на разнообразни и понякога ценни за децата вещи, превръщащи се в предмети за размяна.
Като говоря за празните пространства имаше доста широки празни пространства от двете страни на бул. “България”, който тогава беше бул. “Трайко Китанчев” и не беше разширен така, както днес, защото Тодор Живков не си беше построил резиденцията в “Бояна”. Най красиви бяха ливадите около “Мотопистата”, която беше не в кв. “Красно село” и дори не в Кирковски районен съвет, а в Благоевски. Всъщност до края на 60 – те години от “Мотопистата” нагоре по “Трайко Китачнев” нямаше никакви постройки и единственото човешко присъствие беше Разсадникът чак до Околовръстното шосе, а и по-нататък. Грамадните зелени ливади от двете страни на “Трайко Китанчев” се стесняваха през годините като “шагренова кожа” от новостроящите се блокове, но бяха дивашки застроени едва в края на 90 – те и през настоящия век.
В квартала имаше и тихи приятни улички без блокове, а само с къщи и дървета. Особено спокойна и привлекателна за мен беше улица “Пчела” – една съвсем къса уличка, на която имаше седем-осем къщи от едната страна, затънали в дървета и храсти и смес между горичка и храсталак от другата страна. По улицата винаги можеше да срещнеш приятно куче или коте, с което да си поиграеш; да идеш да му донесеш млекце от вкъщи. Голямата любов към улицата ми е от съвсем ранна детска възраст, защото на нея имаше паркиран стар военен камион “Опел” с отворени врати. На него и кормилото му си беше на мястото, седалките му бяха кожени и имаше копчета, които упражняваха върху мене магическо въздействие. Тъй неописуемо щастлив съм бил с волана в ръце – още повече, че липсваше всякаква конкуренция за камиона. След това камиона започна да “намалява”. Обяснявах на баба, че тоя камион е бил с гуми, че на него съм се “возил” и явно съм бил разстроен, защото тя ми изпя една песничка, която запомних и до днес: “На улица “Пчела” видях една кола и тя бе с колела. След това видях същата кола на улица “Пчела” и вече беше тя без колела”. После камионът изчезна завинаги, но “Пчела” се запази непокътната до средата на 90- те години и събираше в храстите и дърветата си славеите от разрушената преди това военна вила и нейния широк двор. Имах възможността да се “возя”, т.е. да седя на седалката и да мърдам волана наляво и надясно, и на две леки коли от тридесетте години, паркирани зад сегашния пазар на “Красно село”. За тях казваха, че били на немски високопоставени лица – пак споменаваха д-р Делиус, а някои и Бекерле. Тези два автомобила станаха телевизионни звезди – снимаха ги във филма “Сладко и горчиво”, а всъщност и самият филм беше сниман в една къща, до която стояха паркирани колите. Филмът е на Иля Велчев с Юрий Ангелов в главната роля - продукция от 1975 г., значи е правен поне година по-рано и съм бил на 7-8 години, когато съм се “возил” на двете антики. Спомням си, че един ден видях тези два автомобила смачкани по зловещ начин – единственото обяснение е да са мачкани с машина за събаряне на къщи, защото там изпосъбориха много къщи и издигнаха кошмарните високи панелки, които окончателно съсипаха външния вид на “Красно село” около пазара. Един хубав стар камион “Опел” пък стоеше паркиран в двор на къща на ул. “Пирински проход”, която е запазена и днес, офис е на охранителна фирма и е с чудесно поддържан двор. Камионът отдавна го няма. В квартала съм виждал още два старинни автомобила – едно BMW - шишкаво и обло, много голяма кола и един “Остин” в квартал “Бъкстон” от другата страна на бул. “Девети септември”. Всички тези старинни автомобили биха правили чест на колекционерите на олд таймъри, но се разпадаха буквално пред очите ми и до началото на прехода изчезнаха съвсем.
На улиците “Ястребец” и “Пирински проход” срещу лявата страна на у-ще “Максим Горки” имаше бяло боядисана бакалия, в която продаваха всякакви стоки и подправки, а до нея месарницата на чичо Сава, собственик на комшийска къща. Една вечер баща ми за първи път ме прати “на пазар”, а именно за три кила телешки джолан до Савата. Това си бе твърде отговорна покупка и аз влезнах в месарницата, “украсена” с портрет на Георги Димитров и Книга за предложения и оплаквания, поставена на видно място високо горе на една колона и се наредих на опашката – при Савата винаги имаше голяма опашка, защото това беше единствената месарница наоколо. Харесах си едно парче месо и си мечтаех то да ми се падне. Савата ме изгледа, усмихна ми се и ми подаде именно него, каза ми сумата и аз се върнах горд в къщи, където майка и татко ме хвалиха какво хубаво месо съм избрал. Давам си сметка, че не ми го премери, а парите ми стигнаха точно за него, и че всъщност татко и Савата са ми направили постановка, за да ми стане приятно да ме разпращат тук и там по опашки за покупки. Днес на мястото на бакалията и месарницата има големи и грозни кооперации, а “Пирински проход” е разбита от тяхното строене през втората половина на 90 – те и първото десетилетие на новия век. До 50– те години на мястото на месарницата и бакалията е имало голямо тресавище и се е разливала някаква рекичка, която после е потънала в почвата. По нагоре по “Пирински проход” стоеше голямо празно място с трева и дървета, което е принадлежало на Голомехови – бежанци от Македония. Сърма Кръстева, представяйки се като внучка на Ангел Голомехов, пише следното, което намерих в Интернет: “Пристигайки в София, Голомехов се заселва в покрайнините на града - в Красно село, което тогава е било пустееща земя, а след това е станало пристан на много други идващи от Македония...
След Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. и балканските войни приижда огромно количество изселници, много от които българската държава настанява в района на Красно село. И не случайно, и до днес доста улици в квартала носят имена на македонски градове -Солун, Битоля, Преспа, Дойран, Гоце Делчев и др. А къщата на Ангел Голомехов е сборен пункт на много македонци. Там правят сбирките си и преспиват Ванчо Михайлов, Юрдан Чкатров, Борис Дрангов и др. Чкатров дори оставя в дома на Голомехови огромната си библиотека от еднакво подвързани в кожа безценни книги...”. (Кръстева Сърма, През 1892 година в Скопие учели 4 езика, но не и македонски, В-к “Труд” от 11 юли 2006 година).
Строителният тероризъм, който се разигра след промените от 1989 г. обезличи и унищожи спокойният квартал от 60 – те години. Застрояването не беше направено в полза на обществото, а само в полза на сделките и на строителното безобразие. Кв. “Красно село” илюстрира положението на цяла София с изключение може би на абсолютния център, но и там имаме недопустими безобразия в застрояването. Днес кварталът не е в състояние да поеме нито хората, нито автомобилите им. Общественият транспорт си е същия – по ул. “Дойран” и нейното продължение ген. “Стефан Тошев” (бивша “Димитър Зехтинков”) продължават да ни свързват два тролея и един автобус, както и през 70 – те години. Преди с тролея се стигаше до “Св. Александър Невски” за 20 минути – сега за един час, че и за час и двадесет минути в задръстването.
“Красно село” ми е мило, но и то като София единствено расте и не старее, а не виждам как ще бъде поставено на пречистваща диета.

Как да се опазим от повърхностни книги за... гъбите? По повод на една такава от Иван Бакалов

Разрез на дяволска гъба.
Дяволската гъба.
Взех изображението на сърнелката от темата "Има ли гъбари" от сайта На риба.
Ето я отново дяволската гъба! Варира, но се познава.
От 10 годишен се занимавам, наред с други биологични организми, с изучаване на висшите гъби. Искал съм да ми намират и подаряват книги за гъбите. Родителите ми ме поощряваха да събирам и определям пред тях гъби по време на семейните излети в планината. Но не ми разрешаваха да ги ям. След като навърших 15 годишна възраст започнах и да консумирам набраните гъби. Учил съм с удоволствие и два семестъра ботаника в Агрономическия университет в Пловдив и съм взел изпита си отлично. Преподаваха ми проф. Димитър Терзийски, проф. Мария Попова и проф. Чешмеджиев. В Унгария съм брал различни гъби и съм хранил с тях 20 души почиващи поляци всекидневно в продължение на 20 дни. Познавам се с някои от продавачите на горски гъби в София, консултирал съм се с тях по различни въпроси и мненията ни винаги са съвпадали.
Притежавам 14 книги на английски, 7 на руски, 2 на финландски, 4 на български, 6 на португалски език, посветени на висшите гъби. Което не ми пречи да купувам и новоизлезли съчинения по въпроса. Купих си и книгата на Иван Бакалов за гъбите ("Как да се опазим от отровни гъби? Най-опасните двойници. Халюциногенните гъби. Ню медия груп. 2010) - прочетох я за половин час и открих много слаби места в нея. Считам я за повърхностна по няколко причини, които ще споделя с вас след малко.
Реших да проверя кой е авторът на книжката, къде е завършил и какво. Не разбрах какво е завършил. Оказа се журналист и фотограф. Работил е в няколко печатни медии, а сега е главен редактор на електронната медия "е vestnik.bg". С търсачките намерих негови публикации по най-различни въпроси. Това е душа с ренесансови амбиции - интересите му са в много и най-разнообразни направления. Не е удовлетворен от никаква власт - критикува всички управляващи. Критиките му са остри и категорични - те обхващат капитализма и комунизма, шведската социалдемокрация и североамериканския неоконсерватизъм, родното и световното производство, действията на големите корпорации в страната и действията на корпорациите извън страната, руския газ, руския военен бизнес, електроразпределителните дружества, винопроизводството, производството на бира, призводството на храни, американския начин на живот, производството на автомобили в световен мащаб, качеството на фотоапаратите и кинолентите, качествата на всички видове и сортове вино и грозде, качеството на индианските отрови за стрелички (в това последното не съм сигурен)и т.н. В тази амбициозна програма няма нищо лошо - даже ме кефи. Той на дело показва, че българският дух е неукротим и любителски - да не се чудим дето на софра ние знаем от всичко по малко.
А новото му предизвикателство е гъбното. Ни повече, ни по-малко, от това да ни спаси от отровата на гъбите-убийци. Как решава той тази задача?
1.Създава няколко емотикона, които лепва на снимките на разни гъби. (Този метод отдавна се прилага в западните издания, но там става чрез по-стилни символи). Емотиконите на Бакалов варират от озъбен череп с кости до ухилено човече с извадено езиче, облизващо лакомо остатъците от вкусната гъбка.
2.След това се започва едно масирано интервюиране на токсиколозите от "Пирогов". Какво казват токсиколозите - не яжте гъби, щото тук е лудница от отровени, когато им е сезонът. Прави са хората - понеже българинът не е добре ограмотен, знае всичко и бере като за последно, се наблюдават много отравяния. В Русия и Финландия напр.,където има много и разнообразни гъби, отравянията са много редки, защото руснаците и финландците от малки се учат на гъбобер и разпознаване на гъбите.
3.Поразравя се из английската уикипедия и стига до фундаменталния извод, че брането на сърнели, печурки и гълъбки е игра на руска рулетка. Всъщност няма нищо по-лесно от разпознаването на гълъбките, когато са добре развити. Там единственият двойник е бясната гъба. Да сбърка развита зелена гълъбка със зелена мухоморка може само напълно незапознат човек.
4.Интервюира и двама гъбари с голям стаж, продавачи на Женския пазар, единият от които му съобщава една от най-честите причини за отравянията с гъби - "берат ги преди да са се разпукали". Защото малките гъбки нямат развити организмови белези. А българинът гъбар (много често циганин) е завистлив и алчен - той не иска да остави малките гъбки да се развият, за да не ги откъсне друг гъбар.
Иван Бакалов погрешно счита, подведен от токсиколозите, че онези от отровените, които казват "ядохме сърнели", са отровени от зелена или бяла мухоморка. Токсиколозите смятат, че са отровeни от мухоморките заради фалоидните симптоми на отровата - бавнодействаща, смилаща черния дроб и накъсваща вътрешностите на човека. Да се отрови човек със зелена и бяла мехоморка е възможно като ги обърка с печурката преди да са се разтворили. При неразвити екземпляри на печурката също е възможно. Но да сбърка сърнелата със зелена и бяла мухоморка е просто невъзможно. Сърнелата израства с мощно пънче и характерна люспеста шапчица, докато малките мухоморки израстват като яйце. Остават обаче два факта - фалоидното отравяне и наличието на отровени, заявяващи "ядохме сърнела". Едната от токсиколожките казва - ние не ги слушаме - знаем, че са яли мухоморки. Имат типичното фалоидно отравяне - от името на зелените мухоморки Amanita phalloides. Отровите, с които тровят мухоморките са фалин – термолабилен токсин, който причинява хемолиза при консумация на сурови гъби и
термостабилни токсини от групата на фалоидина и на аманитина (α-аманитин, β-аманитин, γ-аманитин). Те потискат продукцията на АТФ в чернодробните клетки и по-слабо в клетките на други органи (миокард, бъбреци, главен мозък).
Нека да видим тогава с какво се тровят ялите сърнели. В един от най-пълните справочници по гъбите в Северна Европа има вид Macrolepiota, който е отровен - Мacrolepiota rhacodes, или Agaricus rhacodes Vittad. , Descr. fung. mang. Italia: 158 (1835), или Lepiota rhacodes (Vittad.) Quél. [as 'rachodes'], Mém. Soc. Émul. Montbéliard, Sér. 2 5: 70 (1872),или Lepiotophyllum rhacodes (Vittad.) Locq., Bull. mens. Soc. linn. Lyon 11: 40 (1942), или Leucocoprinus rhacodes (Vittad.) Pat., Essai Tax. Hyménomyc. (Lons-le-Saunier): 171 (1900, или Macrolepiota rhacodes (Vittad.) Singer, 1951, или Macrolepiota venenata Bon, Docums Mycol. 9(no. 35): 13 (1979, или Chlorophyllum rhacodes (това са официалните латински синоними на един вид гъба). Тя е слабо отровна, но може да причини алергии. В българската литература се нарича червенееща сърнела, но не се казва, че има отровен вариетет. Обаче във висшите базидиеви гъби от рода сърнелка Lepiota има най-малко СЕДЕМ вида СМЪРТОНОСНО ОТРОВНИ сърнелки, с които доста българи биха сбъркали сърнелата докато е млада \Macrolepiota procera\. Биха се заблудили заради най-характерния белег на сърнелата - люспестата й шапка (която отсъства при бялата и зелената мухоморка). Това са следните гъби - Lepiota cristata, Lepiota castanea,Lepiota brunneoincarnata, Lepiota helveola, Lepiota aspera, Lepiota clypeolaria, Lepiota ventriosospora. На български почти няма информация за тях, в гъбарските книги не се срещат - може би в специализираната литература на биологическите, аграрните факултети и в институтите на БАН има писано за тях. (Добавено по-късно - във форума На риба има постове на GEDAK, в които той много съвестно е изброил някои от сърнелките, както и сърнелите. Също като мен се е натъкнал на информацията за алергии и стомашни проблеми, причиняване от Мacrolepiota rhacodes ) Съветът ми е - търсете внимателно информация за тези сърнелки в интернет, използвайки латинското им име. И да не се доверявате само на статиите на английски език. Ползвам френски, португалски, руски, английски, но се опитвам да напредвам и в забравения немски и румънския. Разбира се не заради гъбите. Аз лично съм виждал в дъжделиво лято в Борисовата градина цял кръг от Lepiota ventriosospora(синоним Lepiota magnispora - Murrill Mycologia 4: 237. 1912). Видях я през оградата на Старата обсерватория. Показах я на разхождащия се с мене приятел проф. Желязко Стоянов, но никъде не съм срещал да пише за нея на български - а тя е смъртоносно отровна висша гъба с отрова, близка до фалоидните. И шапката й много наподобява онази на ядливата сърнела. Разбира се, хора чели и видели такива гъби, не биха я сбъркали със сърнелата. Та Иван Бакалов ви заблуждава, че отровните двойници на сърнелата са мухоморките - зелена и бяла. Отровните двойници на сърнелите са смъртоносно отровните сърнелки от род Lepiota. И така се обяснява историята, разказана ми от моя приятел д-р Павел Недялков за негова близка, умряла от гъбно отравяне, която до последно е казвала "сърнелки бяха - не бяха мухоморки". Затова НЕДЕЙТЕ ДА БЕРЕТЕ СЪРНЕЛИ. Макар че аз лично съм изял през живота си около един вагон панирани сърнели. (Те всъщност не са от най-хубавите гъби).
На корицата на книгата пък е поместена снимка уж на дяволската гъба Boletus satanas, но това не е дяволска гъба, а Boletus luridus - огнена манатарка. Вътре в текста е същата снимка на огнена манатарка, където е казано, че при разчупване на месото то посинява. Посинява и месото на доста ядливи гъби от Boletus, Gyroporus (напр. обожаваната от мене т. нар. синкава манатарка). Посинява и месото на някои ядливи масловки.
Изброеното дотук прави книжката повърхностна.
Но тя е й морално непълноценна. Защото от нея всички, които искат да станат наркомани, могат да научат как да зобят гъбки-халюциногенки. Успокоени са, че нямат отровни двойници. Казано е, че от червената мухоморка не може да се умре, и че някои си гризкали от нея и пр. Предложени са и дозите за надрусване с гъби. Тази част трябваше да бъде придружена (задължително)с цяла глава за вредата от наркоманиите. По морални, а не по гъбарски съображения. В добрите мотиви на Бакалов не се съмнявам - искал е да продаде повече книжки, което не е лош мотив.
Как да се опазим от такива повърхностни книги? Отговорът е само един - като трупаме знания, опит, практика. И като търсим непрестанно нова информация и я съпоставяме със старата. Няколко съвета от мен - не яжте гъби, не събирайте гъби, не приемайте гъби. Оставете тези занимания на опитните гъбари. Риск за всички има по всяко време. Един анекдот - на осъдения на смърт стар гъбар му казват да избере последно желание. И той отговаря - да се напраскам за последно с гъби, че веднъж в живота си да не ме е страх, че ще се отровя.