На корицата са портретите на президентите на Бразилия след редемократизацията. От ляво надолу и после нагоре в дясно: Жозе Сарней, Итамар Франко, Луис Инасио Лула да Силва, Фернандо Енрике Кардозо, Фернандо Колор ди Мело.(Тази рецензия е публикувана в сп. "Политически изследвания", брой 1-2/2010, стр. 147-151)
Когато видях в мрежата, че издателството на МГИМО е обнародвало научен труд от над 800 страници, посветен на бразилската вътрешна политика, се обърнах към единствената в България фирма за поръчки на руска литература. Направих заявката и след година и два месеца ми бе казано, че книгата не може да бъде доставена. Така и не разбрах точно защо. Започнах да издирвам координатите на автора – проф. д.и.н. Людмила Окунева – национален координатор за Русия в Асоциацията на европейските историци-латиноамериканисти (AHILA). Получих нейното съчинение „Бразилия: особености демократического проекта. Страницы новейшей политической истории латиноамериканского гиганта (1960-е гг. – 2006 г.)”, което прочетох с огромен интерес.
Сериозни изследвания върху историята и политиката на Бразилия са рядкост дори в най-развитите в социалните науки държави, рядкост са и в Русия, да не говорим за България. Но геополитическата ситуация се променя в такава насока, че Бразилия става ключов регионален играч в Южното полукълбо с външнополитически претенции за глобален играч, видим ли настоятелните усилия на държавата-гигант да се превърне в постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Бразилия, наред с Китай, Русия и Индия, съставлява част от групата БРИК, на която главно се дължи растежът на световната икономика през последните години. (Понастоящем делът на БРИК в растежа на световната икономика надхвърля 50%).
За последните осем години от управлението на Луис Инасио Лула да Силва Бразилия има постоянен годишен ръст на БВП 4,64%, без оглед на световната финансова и икономическа криза. Представите за страната само като за голям износител на суровини и селскостопанска продукция, като място за карнавали и красив футбол са напълно остарели. Бразилия формира по-голямата част от печалбите си от износа на продукция с висока степен на обработка - индустриални стоки от почти всички отрасли на промишлеността, плюс запазването на ключова роля в износа на суровини и аграрни продукти. Това налага преориентация на външнополитическото отношение на европейските страни към този икономически партньор, както и засилване на партньорството в областта на социалните, политическите и културните релации. Необходими са мащабни, подробни, адекватни изследвания върху историята, външната политика и вътрешната политическа система на латиноамериканския колос, особено предвид ключовата му роля в започналия процес на обединение на южноамериканските държави в общ съюз – УНАСУР (УНАСУЛ).
Точно такава мащабна работа е извършена от проф. Окунева – един теоретичен отговор на предизвикателството пред руската външна политика за скоростно разширяване на връзките с Бразилия в областта на валутно-финансовата политика, военната промишленост, химическата и фармацевтична индустрия, политическото взаимодействие в рамките на Г-20, БРИК и др.
Людмила Окунева си поставя и решава успешно редица задачи, обхващащи както разяснението на философията на бразилската демокрация, така и изключително богатата фактология в съвременната бразилска история. Тя започва анализа с най-трудния въпрос – ролята на бразилския интелектуален елит в процесите на политическо обновление. В историята на съвременна Бразилия възлова е 1964 г., когато чрез военен преврат се предрешава външнополитическия избор на страната в полза на САЩ и транснационалния капитал. Самият военен режим в Бразилия действа по уникален начин, без ярък авторитаризъм, а напротив – Националният конгрес избира военен президент за един мандат, последвано от избор на нова персона. Запазена е формална двупартийна система (bipartidarismo no Brasil по североамерикански образец). Жертвите на военния режим в тази страна са много по-малко от тези на хунтите в други южноамерикански държави, напр. в съседна Аржентина. При президента ген. Ернесто Гайзел външнополитическия курс на страната се променя към много по-самостоятелни действия, а военният натиск върху обществото намалява интензитета си. През цялото време на режима обаче интелектуалният елит води интензивен духовен живот в дух на съпротива срещу хунтата и креация на концепции, спасителни за нацията и региона. Най-представителната такава концепция е теорията на зависимостта. Теорията на зависимостта е идеен продукт, разработен от интелектуалци като Руй Мауро Маурини, Андре Гундер Франк, Теотонио дос Сантос, Ваниа Бамбира, Роберто Пизаро и други (не говорещи почти нищо на българските хуманитаристи, но твърде влиятелни в Южна Америка), състояща се от критично отношение към реалността в региона и недогматични марксистки позиции към „възпроизводството на изостаналост” в периферията на световния капитализъм. Измежду нейните представители е и Фернандо Енрике Кардозо (бъдещият президент на Бразилия). Веднага след преврата от 1964 г. те са насилствено пенсионирани от университетите, в които преподават, и заедно с други колеги интелектуалци напускат Бразилия. Завръщат се след смекчаването на бразилския режим към инакомислието (т.нар. abertura na sistema politica), като значително увеличават престижа и ролята на социалните науки в Бразилия. Тъкмо интелектуалният елит (в който по традиция влизат и редица либерално настроени дейци на католическата църква) задава вектора към постепенна редемократизация на политическия живот в страната. Авторката проследява детайлно този процес – движението от теорията на зависимостта към решенията за демократично обновление; решенията за модернизация на „периферна държава” като Бразилия; икономическата, политическата и социалната модернизация и демократизация във втората половина на 80-те години, когато военните се оттеглят след двадесетгодишен режим. Тя рисува фактологическата картина на едно специфично постъпателно демократично обновление в постмилитарокрация. Картината показва ярко всички национални специфики на бразилското гражданско общество, което, трябва дебело да подчертая, никога не е изгубвало своята чувствителност, не е преставало да функционира и да се съпротивлява. Бавно, търпеливо, упорито (com um jeito brasileiro) демокрацията се развива като по-зряла и по-ефективна. В тази политическа събитийност се оформят характерите на водещите бразилски политици, реализират се програмите на основните политически партии в Бразилия.
Проф. Окунева концентрира вниманието си върху ключовите играчи на политическата сцена в Бразилия – двете партии от военния режим (ARENA и MDB), тяхното развитие след повторната демократизация на страната, възстановените партии, новите партии. Личностите на модерна Бразилия – преди всичко носителите на формалната власт - президентите през този период: Жозе Сарней, Фернандо Колор ди Мело, Итамар Франко, Фернандо Енрике Кардозо и Луис Инасио Лула да Силва. Обективно и аналитично Окунева оценява постиженията на тези, и други, политици в бавната, но упорита редемократизация на Бразилия. Специално внимание се обръща върху бързия и решителен начин, по който бразилският политически елит прекратява агресивната неолиберална политика по модела на Вашингтонския консенсус, осъществявана от Фернандо Колор ди Мело и неговия кабинет. Бързият възход и бързото падение на този политик показва колко имунизирана е тази най-важна държава в Южна Америка срещу популизма на една PR политическа практика. Чрез консенсус левите и десните политици преценяват действията на бясно разпродаване на държавните активи като гибелни за страната, обричащи я на вътрешнополитическа нестабилност и външнополитическа несамостоятелност. Следва формално обвинение срещу президента в корупция (иронично, доколкото неговият успех се дължи на натраплива антикорупционна PR кампания), отстраняването му от власт чрез квазисъдебната процедура „импийчмънт” и ревизирането на водената неолибералната икономическа политика. По същество приватизацията се продължава като един от механизмите за регулиране на икономиката, но с реална оценка на активите и пасивите и със социална защита на населението при процесите на приватизиране. Упорито се гради дългосрочна стратегия за реални икономически постижения на страната (възстановява се ядрената програма на Бразилия, започната по времето на Ернесто Гайзел и стопирана от Колор ди Мело), инвестира се в разработването на различни видове производство чрез преференциално финансиране от страна на държавата, разкриват се нови енергоизточници и т.н.
Особено внимание авторката отделя на демократическата консолидация на Бразилия при управлението на световноизвестния интелектуалец Фернандо Енрике Кардозо. Ерата Кардозо (1995 – 2003 г.) е специфичен и твърде позитивен етап в социално-икономическата и политическата трансформация на страната – политика на съществени реформи. Провежда се успешна монетарна реформа (Плана Реал), извършва се социална протекция над бедните бразилци, образованието започва да обхваща по-големи маси от населението. Кардозо опровергава предразсъдъка, че интелектуалците са слаби практически политици. В края на управлението му (първото за два срока, след спечелен референдум за въвеждане на втори президентски мандат) се чувства умора от политическата линия на Кардозо. Особено голяма критика в бразилското общество се отправя към външната му политика – твърде съобразена със северноамериканската. Скандалът с изуването на обувките на външния министър Селсо Лафер три пъти на три летища в САЩ, според изискванията на вътрешната система за сигурност на страната, преливат чашата на търпението на бразилското общество. Президентският пост се спечелва от Лула и започва най-успешното управление в последните сто години в Бразилия.
Людмила Окунева извършва и една твърде важна и високопрофесионална дейност по сравнителен анализ на бразилската модернизация от 80-те години до днес и руската демократизация и модернизация. Авторката препоръчва бразилския модел на руските политици. В Русия по-непредпазливо се работи с неолибералните рецепти за икономическа дейност. Решенията се реализират по-неефективно. Бразилският опит на левицата е изключително полезен за Русия, смята тя, доколкото най-голямата южноамериканска държава е една от малкото страни, спечелили от всеобщата финансова и икономическа криза. Бразилия е на път да се превърне в световен фактор – страна с мощна икономика и утвърдена демокрация. Всичко, което би могло да ползва Русия – една още по-грамадна и ресурсно богата държава, е добре дошло в това отношение. Де факто двете държави си приличат като възможности, следователно голяма част от опита им може да бъде споделен.
Съчинението на проф. Людмила Окунева е най-пълното руско изследване върху Бразилската съвременна политическа система, върху Бразилия изобщо. То може и трябва да бъде използвано и от българските учени, за да разберат особеностите на бразилската политическа система предвид нарастващата геополитическа роля на Бразилия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар