“Красно село” 1968 - 2008

36 у-ще "Максим Горки" - моя снимка 6х6 с Flexaret VII.

Седнах в едно кафене на красноселското кръстовище. Поръчах си кафе, много хубаво между впрочем, настаних се на висок стол с плот с изглед към витрината и вперих очи навън. Кафенето се намира на бул. “Борис III” бивш “Девети септември” точно там, където “Житница” пресича алеята и булеварда и се влива в “Гоце Делчев”, бивш “Емил Марков”, още по-бивш “Ген. Велизар Лазаров”. Някога тук беше пазарът на Красно село – дървени тезгяхи с козирки изцяло боядисани в зелено се точеха една след друга по протежение на тротоара на булеварда с името на великата дата. Там, където днес е пазарът, течеше рекичката-канал, но после я покриха и направиха закрития пазар. Накрая на редицата се намираше по голям закрит пункт на “Птицекомбината” за продажба на яйца, в който продаваха и живи кокошки и аз всеки път дърпах баба за ръката да се вглеждам в техните клетчици и да наблюдавам жълтите им безумни очи. Понеже често ме водеха в Зоологическата градина на бул. “Толбухин” (сега "Левски", а по-преди "Фердинанд") и ул. “Гурко” не си давах сметка за бъдещето на кокошките от клетчиците, а считах павилиона на “Птицекомбината” за някакво продължение на Зоопарка, разположено много удобно в моя чест между жилището на баба ми и дядо ми (полк. д-р Любозар Иванов Касабов - военен лекар - кардиолог)и нашия апартамент. Когато мама ме водеше в дядови аз разглеждах кокошките на отиване, когато баба ме връщаше ги разглеждах на връщане. После на новия пазар вече нямаше специален павилион с живи птици и тая търговия се пое от случайни жени, предлагащи кокошки с вързани крака и висящи надолу глави и вече нямаше как да се залъгвам със зоопарковия филиал. Участта на кокошките ми се очертаваше смътно докато се изрисува ярко с червени петна на снега пред нашия вход, когато в семейството над нас се нанесе майката на собственичката и закла две кокошки с нож пред входа. Главите се изцъклиха, а телата им танцуваха известно време. Съседите презираха тая жена, защото и по-късно често колеше кокошките по този начин като гледаше около нея да има сюрия деца за публика. Комшиите не й направиха никога забележка, за да избегнат разправии пък и от благодарност, че не отглеждаше кокошки на балкона. Постепенно, още докато стана на 10 – 12 години, кокошките изобщо бяха сменени на пазара от артикула “замразени птици” в пликчета, на които бяха нарисувани симпатични пиленца.
Отпивам глътка от кафето и чакам съпругата ми да дойде от Руски паметник. Заглеждам се оттатък булеварда на ъгъла – там някога пържеха мекици и татко купуваше по двадесет с пудра захар за семейството и по две без захар за мене. Харесвам ги без захар. Срещу мекичарницата беше фурната на “Красно село”. Всъщност не фурна, а хлебарница – заводски бял хляб, Добруджа, типов, ръжен и закуски – банички, понички, кифли с мармалад и виенските кифли на социализма, които бяха най-хубави според мене. Истинската фурна беше доста по-далеч от красноселското кръстовище; чак на ул. “Битоля” – в нея печеха бял ръчен хляб, както му казвахме, той пареше и пред нея винаги имаше опашка. Там ходеше с удоволствие другият ми дядо, за да се срещне със стари красноселци , да си разкажат истории и да се преброят, както се казва. Сега си давам сметка, че от младостта на дядо, когато е построил къщата си в “Красно село” до момента, в който отиваше на фурната “Битоля”, в квартала са били произтекли толкова генерални промени, колкото произтекоха от моето детство досега. Аз се чувствам днес сащисан и свалям шапка на покойния си дядо, че приемаше промените със спокойствие и с разбиране. Децата му са казвали, че дядо си седял в хола и им разказвал през 1940 г. как в “Красно село” ще има и други къщи и улици с паваж и дори кооперации, а те му се смеели и си почиствали обувките от калта по улиците на квартала.
Наляво се вглеждам в сградата на бившето кино “Красно село”, сега магазин за маркови дрехи втора употреба. В това кино гледах филмите със Серджиу Николаеску за комисаря Молдован, “Зарево над Драва”, а сетне любимецът от този филм – Георги Георгиев Гец ни качи случайно в една люта зима с баба ми и ни закара от Лозенец до вкъщи с “Волгата” си с еленче на предния капак. Кино “Красно село” беше оборудвано с дървени седалки и често беше натъпкано до откат. Между хлебарницата и киното се намираше най-добре снабдения магазин на “Красно село” – редовно зареждан с колбаси, разнообразни видове алкохолни напитки и имаше басейн за жива риба. Спомням си, че се запознахме с един московчанин, който като влезе в него през 1982 г. възкликна – Тук има повече видове напитки отколкото в цяла Москва. Днес магазинът е аптека.
Символът на “Красно село” беше чешмата от розова мозайка с голо момченце на върха й, държащо в ръката си грозд. Чешмата беше около два и половина метра висока с четири чучура и дълбоко кръгло корито от същата мозайка – създаваше уют на цялото кръстовище. Чешмата изчезна внезапно от кръстовището след промените от 1990 г. Един общинар, когото питах, ми заяви, че била разрушена от товарен камион, който излязъл от платното и връхлетял върху нея. Съмнявам се в това...
Спомням си друго - дълги години до училище “Максим Горки” стоеше военната вила, както и викахме в квартала, с голям двор, заграден с дървена ограда, боядисана със зелена блажна боя, а после със ограда от дебела ламарина, оцветена в бежово. Тая вила беше снимана във филма “Сами сред вълци” на Зако Хеския от 1979 г. в качеството й на жилище на шефа на резидентурата на Абвера, Ото Вагнер (д-р Делиус). Истинската му къща е била на друго място в Павлово и бе много по-малка. Леля ми помни, че вилата се е използвала от съветските генерали в средата на 40 – те и 50 – години – тя си играела с едно русначе, което живеело там – явно е била резиденция на руския военен аташе. Това очевидно ще да е престанало още в средата на 60 – те години, защото зад вилата построиха голям блок – “китайската стена” № 223 – и той би направил безпредметна и високата ограда и гъсто насадените дървета за опазване на каквато и да е секретност. Не биха построили блока, ако руснаците не са били съгласни. Този блок е причина вилата да бъде продадена от реститутката г-жа Божана на строителен предприемач, който “засади” на мястото й 10 – 12 кооперации, прилични на почивни станции и също толкова “уютни”. Изсякоха дърветата, оставяйки само два-три бора, смениха ламаринената ограда с дувар и вишка и новодомците си паркираха трайно джиповете на тротоарите. На мястото на красивата вила с хубавия двор, ухаещ на жасмин и посещаван пролетните нощи от славеи, се настани средно голям български град, натикан в десет блока с безумно скъпи апартаментчета. С г-жа Богдана се запознах случайно след 2000 година в един санаториум и я попитах как така е продала тази хубава къща – истинско софийско имение с шадраван и басейн от старите и разкошна постройка в австрийски стил. Тя ми отговори, че здравето й е разрушавано на два пъти – от национализацията след девети септември и от реституцията след десети ноември. Руснаците пазели къщата и двора отлично, каза тя, но след това Министерство на отбраната я занемарило ужасно. Никое посолство не желаело да купи къщата, заради “китайската стена” зад нея. И принудила се жената да я продаде на предприемача, защото не била в състояние да подържа 700 квадрата разгърната площ и четири декара двор. Помолих г-жа Богдана за снимка на къщата, тя обеща, аз трябваше да и се обадя в Банкя, където живееше, домързя ме, изгубих адреса и сега нямам снимка на къщата. Но ми остана един детски спомен – баба веднъж нарушава забраната да се влиза в двора на тая къща някъде около 1969 година. Отваряме портата и тръгваме по големите каменни плочки, покрити на места с мъх. Влизаме в градината направо през тревата и сядаме на циментовия шадраван – вътре е пълно с вода, а в средата каменна фигура на пате (може да е било и нещо друго). Във водата червени и златни рибки. След петнайсет минути идва пазач и ни моли любезно да напуснем двора, което и правим. Мечтаел съм си да мога да купя тази къща и да си отглеждам семейството в нея, но не съм полагал явно нужните усилия след като там живеят новософиянците с джиповете и простотията си. Г-жа Богдана е дъщерята на собственика на шоколадова фабрика “Малчика” – той е строил тази къща, но не мога да си спомня кога. Аз помня само изкопите на “китайската стена” и на цялата редица блокове от другата страна на ул. “Ястребец” – когато се напълнеха с вода имаше много попови лъжички вътре.
Жена ми идва, изпил съм кафето и тръгваме по “Гоце Делчев” от лявата му страна посока ул. “Дойран”, на която живеем. Опитвам се да поведа разговор с нея за това какво е имало в магазините под блокчетата на “Гоце Делчев”, където сега са офиса на “Пиреус банк” и сладкарница “Неделя”. На нея не й е интересно и скоро се отказвам. Нещо, което е останало там от най-ранните ми спомени е магазинът за бои и лакове. През 60 – те години този магазин беше с отворени дървени кутии, вмъкнати в обща конструкция като секция на стената и в кутиите имаше боя на прах в различни цветове. Сега е съвсем модерно магазинче, в което има най-различни домашни потреби плюс бои и лакове. Точно отсреща е сградата на бившата фабрика “Титания”, в която днес са разположени офиси и кантори, отдолу е пицерия “Мис Каприз”, магазинът “Фантастико”, магазини за обувки, фотостудио, книжарница и др. До 90 – те години сградата беше монолитна, липсваха магазини по нея, беше сива и вдъхваше чувството, че в нея се извършва важна за държавата дейност. Оказа се, че не било така.
Светлин Кираджиев дава сведения за кв. “Красно село”, които искам да цитирам тук: “На юг от шосето се шири доста просторното с. Красно село (предполага се, че е наречено така от Иван Вазов), което се разраства на боянско землище. Първите заселници – в самото начало на ХХ в., са македонски бежанци. Към 1905 г. къщите им са около 30. Строежите им се засилват след войните (1912 - 1918), когато са раздадени доста парцели на бездомни македонски бежанци…Северна граница на селото е Княжевското шосе (“Цар Борис III” – б.м. К.Ш.), източна – бул. “Ген. Велизар Лазаров” (сега “Гоце Делчев”), западна – Боянска река, а на юг към 1943 г. то се разраства приблизително до сегашните юлици “Тодор Каблешков” и “Солун”.
Населението на Красно село бързо расте: 1910 г. – 538 души, 1920г – 1710, 1926 г. – 3777, и 1934 г. – 11 277. Построени са няколко фабрики – за домакински съдове “Титания”, въжарска – Ц. Паяков и Ив. Въжаров, кожухарска, металообработваща “Чиличена ръка”, трикотажна “Нистра” на Н.Рачев и др., в които работи значителна част от жителите на селото, други намират препитание в Княжево, Военната инженерно-свързочна работилница и градския център. Селото има училище ХХVI прогимназия “Ген. Иван Колев” – ул. “Братя Миладинови” №35 (сега “Пирински проход” основно училище “Максим Горки”), черквата “Св.св. Кирил и Методий” – ул. Св. св. “Кирил и Методий”№ 6 (сега “Царица Елеонора”), читалище при спирка Овча купел. През ,938 г. “Красно село” е включено към Голяма София.” (Кираджиев, Светлин “София каквато е била 1878 – 1943” 2001 г, стр. 180).
Дядо ми напр., е построил къщата си в “Красно село” през 30-те години. Работил е във Военната-инженерна свързочна фабрика (сега Завод “Средец”). След това си е направил собствена работилница за електромотори и акумулатори. Къщата още си стои в качеството й на офис на фирма, но делата, които водихме като наследници да си я върнем след насилственото й отчуждаване, не успяхме да спечелим. Книжата по това дело са материал за цял документален роман за българското правосъдие.
“Красно село” е претърпяло няколко епохи на развитие – първата е като село, китно и красиво със своите плодни дръвчета, гъсто засадени по дворовете на четиридесетината къщи, разпръснати на доста голяма територия. И аз съм чувал, че Иван Вазов възкликнал за селото – О, как си красно (красиво)! Сетне започват да пристигат и да си строят къщи доста хора и се появяват фабрики, което за двадесет години го превръща в квартал на София, до който се стига лесно с трамвая. Този период от 1930 до 1960 се отличава с непрекъсната постепенна модернизация на квартала. След шестдесетте години се влезе в периода на загрозяване на квартала, превръщането му от южен краен квартал в среден и близък до центъра квартал и в тежък за живеене пренаселен район днес. Личните ми впечатления са след шестдесетте години, когато кварталът започна да се променя много бързо с интензивно строителство. Помня как изчезваха една след друга къщите с дворовете и как се появяваха изкопите за жилищните блокове, които се пълнеха с вода и попови лъжички. А из тия дворове и празните пространства между тях съм намирал какви ли не животни – таралежи, костенурки, гущери, виждал съм сови и змии. И до днес си спомням как в двора на у-ще “Максим Горки”, който имаше голяма залесена площ тогава, намерихме вдлъбнаточел смок, пълен с яйца, който изпълзя от дървената ограда на военната вила. По-големите деца го убиха разбира се, водени от разбойника на квартала Светльо, на когото всички викахме Чарли. Цветята из дворовете на тия къщи бяха много красиви и разнообразни. Най-красив кварталът ставаше между април и май. Много приятно занимание беше посещаването на разрушаваните в бързо темпо къщи – влизаш в къщата през избитите прозорци, оглеждаш първия етаж където няма нищо, качваш се на втория, където има я картина на стената, я книги, разпръснати по пода и най-интересно е да се качиш на тавана, където попадаш на разнообразни и понякога ценни за децата вещи, превръщащи се в предмети за размяна.
Като говоря за празните пространства имаше доста широки празни пространства от двете страни на бул. “България”, който тогава беше бул. “Трайко Китанчев” и не беше разширен така, както днес, защото Тодор Живков не си беше построил резиденцията в “Бояна”. Най красиви бяха ливадите около “Мотопистата”, която беше не в кв. “Красно село” и дори не в Кирковски районен съвет, а в Благоевски. Всъщност до края на 60 – те години от “Мотопистата” нагоре по “Трайко Китачнев” нямаше никакви постройки и единственото човешко присъствие беше Разсадникът чак до Околовръстното шосе, а и по-нататък. Грамадните зелени ливади от двете страни на “Трайко Китанчев” се стесняваха през годините като “шагренова кожа” от новостроящите се блокове, но бяха дивашки застроени едва в края на 90 – те и през настоящия век.
В квартала имаше и тихи приятни улички без блокове, а само с къщи и дървета. Особено спокойна и привлекателна за мен беше улица “Пчела” – една съвсем къса уличка, на която имаше седем-осем къщи от едната страна, затънали в дървета и храсти и смес между горичка и храсталак от другата страна. По улицата винаги можеше да срещнеш приятно куче или коте, с което да си поиграеш; да идеш да му донесеш млекце от вкъщи. Голямата любов към улицата ми е от съвсем ранна детска възраст, защото на нея имаше паркиран стар военен камион “Опел” с отворени врати. На него и кормилото му си беше на мястото, седалките му бяха кожени и имаше копчета, които упражняваха върху мене магическо въздействие. Тъй неописуемо щастлив съм бил с волана в ръце – още повече, че липсваше всякаква конкуренция за камиона. След това камиона започна да “намалява”. Обяснявах на баба, че тоя камион е бил с гуми, че на него съм се “возил” и явно съм бил разстроен, защото тя ми изпя една песничка, която запомних и до днес: “На улица “Пчела” видях една кола и тя бе с колела. След това видях същата кола на улица “Пчела” и вече беше тя без колела”. После камионът изчезна завинаги, но “Пчела” се запази непокътната до средата на 90- те години и събираше в храстите и дърветата си славеите от разрушената преди това военна вила и нейния широк двор. Имах възможността да се “возя”, т.е. да седя на седалката и да мърдам волана наляво и надясно, и на две леки коли от тридесетте години, паркирани зад сегашния пазар на “Красно село”. За тях казваха, че били на немски високопоставени лица – пак споменаваха д-р Делиус, а някои и Бекерле. Тези два автомобила станаха телевизионни звезди – снимаха ги във филма “Сладко и горчиво”, а всъщност и самият филм беше сниман в една къща, до която стояха паркирани колите. Филмът е на Иля Велчев с Юрий Ангелов в главната роля - продукция от 1975 г., значи е правен поне година по-рано и съм бил на 7-8 години, когато съм се “возил” на двете антики. Спомням си, че един ден видях тези два автомобила смачкани по зловещ начин – единственото обяснение е да са мачкани с машина за събаряне на къщи, защото там изпосъбориха много къщи и издигнаха кошмарните високи панелки, които окончателно съсипаха външния вид на “Красно село” около пазара. Един хубав стар камион “Опел” пък стоеше паркиран в двор на къща на ул. “Пирински проход”, която е запазена и днес, офис е на охранителна фирма и е с чудесно поддържан двор. Камионът отдавна го няма. В квартала съм виждал още два старинни автомобила – едно BMW - шишкаво и обло, много голяма кола и един “Остин” в квартал “Бъкстон” от другата страна на бул. “Девети септември”. Всички тези старинни автомобили биха правили чест на колекционерите на олд таймъри, но се разпадаха буквално пред очите ми и до началото на прехода изчезнаха съвсем.
На улиците “Ястребец” и “Пирински проход” срещу лявата страна на у-ще “Максим Горки” имаше бяло боядисана бакалия, в която продаваха всякакви стоки и подправки, а до нея месарницата на чичо Сава, собственик на комшийска къща. Една вечер баща ми за първи път ме прати “на пазар”, а именно за три кила телешки джолан до Савата. Това си бе твърде отговорна покупка и аз влезнах в месарницата, “украсена” с портрет на Георги Димитров и Книга за предложения и оплаквания, поставена на видно място високо горе на една колона и се наредих на опашката – при Савата винаги имаше голяма опашка, защото това беше единствената месарница наоколо. Харесах си едно парче месо и си мечтаех то да ми се падне. Савата ме изгледа, усмихна ми се и ми подаде именно него, каза ми сумата и аз се върнах горд в къщи, където майка и татко ме хвалиха какво хубаво месо съм избрал. Давам си сметка, че не ми го премери, а парите ми стигнаха точно за него, и че всъщност татко и Савата са ми направили постановка, за да ми стане приятно да ме разпращат тук и там по опашки за покупки. Днес на мястото на бакалията и месарницата има големи и грозни кооперации, а “Пирински проход” е разбита от тяхното строене през втората половина на 90 – те и първото десетилетие на новия век. До 50– те години на мястото на месарницата и бакалията е имало голямо тресавище и се е разливала някаква рекичка, която после е потънала в почвата. По нагоре по “Пирински проход” стоеше голямо празно място с трева и дървета, което е принадлежало на Голомехови – бежанци от Македония. Сърма Кръстева, представяйки се като внучка на Ангел Голомехов, пише следното, което намерих в Интернет: “Пристигайки в София, Голомехов се заселва в покрайнините на града - в Красно село, което тогава е било пустееща земя, а след това е станало пристан на много други идващи от Македония...
След Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. и балканските войни приижда огромно количество изселници, много от които българската държава настанява в района на Красно село. И не случайно, и до днес доста улици в квартала носят имена на македонски градове -Солун, Битоля, Преспа, Дойран, Гоце Делчев и др. А къщата на Ангел Голомехов е сборен пункт на много македонци. Там правят сбирките си и преспиват Ванчо Михайлов, Юрдан Чкатров, Борис Дрангов и др. Чкатров дори оставя в дома на Голомехови огромната си библиотека от еднакво подвързани в кожа безценни книги...”. (Кръстева Сърма, През 1892 година в Скопие учели 4 езика, но не и македонски, В-к “Труд” от 11 юли 2006 година).
Строителният тероризъм, който се разигра след промените от 1989 г. обезличи и унищожи спокойният квартал от 60 – те години. Застрояването не беше направено в полза на обществото, а само в полза на сделките и на строителното безобразие. Кв. “Красно село” илюстрира положението на цяла София с изключение може би на абсолютния център, но и там имаме недопустими безобразия в застрояването. Днес кварталът не е в състояние да поеме нито хората, нито автомобилите им. Общественият транспорт си е същия – по ул. “Дойран” и нейното продължение ген. “Стефан Тошев” (бивша “Димитър Зехтинков”) продължават да ни свързват два тролея и един автобус, както и през 70 – те години. Преди с тролея се стигаше до “Св. Александър Невски” за 20 минути – сега за един час, че и за час и двадесет минути в задръстването.
“Красно село” ми е мило, но и то като София единствено расте и не старее, а не виждам как ще бъде поставено на пречистваща диета.

Как да се опазим от повърхностни книги за... гъбите? По повод на една такава от Иван Бакалов

Разрез на дяволска гъба.
Дяволската гъба.
Взех изображението на сърнелката от темата "Има ли гъбари" от сайта На риба.
Ето я отново дяволската гъба! Варира, но се познава.
От 10 годишен се занимавам, наред с други биологични организми, с изучаване на висшите гъби. Искал съм да ми намират и подаряват книги за гъбите. Родителите ми ме поощряваха да събирам и определям пред тях гъби по време на семейните излети в планината. Но не ми разрешаваха да ги ям. След като навърших 15 годишна възраст започнах и да консумирам набраните гъби. Учил съм с удоволствие и два семестъра ботаника в Агрономическия университет в Пловдив и съм взел изпита си отлично. Преподаваха ми проф. Димитър Терзийски, проф. Мария Попова и проф. Чешмеджиев. В Унгария съм брал различни гъби и съм хранил с тях 20 души почиващи поляци всекидневно в продължение на 20 дни. Познавам се с някои от продавачите на горски гъби в София, консултирал съм се с тях по различни въпроси и мненията ни винаги са съвпадали.
Притежавам 14 книги на английски, 7 на руски, 2 на финландски, 4 на български, 6 на португалски език, посветени на висшите гъби. Което не ми пречи да купувам и новоизлезли съчинения по въпроса. Купих си и книгата на Иван Бакалов за гъбите ("Как да се опазим от отровни гъби? Най-опасните двойници. Халюциногенните гъби. Ню медия груп. 2010) - прочетох я за половин час и открих много слаби места в нея. Считам я за повърхностна по няколко причини, които ще споделя с вас след малко.
Реших да проверя кой е авторът на книжката, къде е завършил и какво. Не разбрах какво е завършил. Оказа се журналист и фотограф. Работил е в няколко печатни медии, а сега е главен редактор на електронната медия "е vestnik.bg". С търсачките намерих негови публикации по най-различни въпроси. Това е душа с ренесансови амбиции - интересите му са в много и най-разнообразни направления. Не е удовлетворен от никаква власт - критикува всички управляващи. Критиките му са остри и категорични - те обхващат капитализма и комунизма, шведската социалдемокрация и североамериканския неоконсерватизъм, родното и световното производство, действията на големите корпорации в страната и действията на корпорациите извън страната, руския газ, руския военен бизнес, електроразпределителните дружества, винопроизводството, производството на бира, призводството на храни, американския начин на живот, производството на автомобили в световен мащаб, качеството на фотоапаратите и кинолентите, качествата на всички видове и сортове вино и грозде, качеството на индианските отрови за стрелички (в това последното не съм сигурен)и т.н. В тази амбициозна програма няма нищо лошо - даже ме кефи. Той на дело показва, че българският дух е неукротим и любителски - да не се чудим дето на софра ние знаем от всичко по малко.
А новото му предизвикателство е гъбното. Ни повече, ни по-малко, от това да ни спаси от отровата на гъбите-убийци. Как решава той тази задача?
1.Създава няколко емотикона, които лепва на снимките на разни гъби. (Този метод отдавна се прилага в западните издания, но там става чрез по-стилни символи). Емотиконите на Бакалов варират от озъбен череп с кости до ухилено човече с извадено езиче, облизващо лакомо остатъците от вкусната гъбка.
2.След това се започва едно масирано интервюиране на токсиколозите от "Пирогов". Какво казват токсиколозите - не яжте гъби, щото тук е лудница от отровени, когато им е сезонът. Прави са хората - понеже българинът не е добре ограмотен, знае всичко и бере като за последно, се наблюдават много отравяния. В Русия и Финландия напр.,където има много и разнообразни гъби, отравянията са много редки, защото руснаците и финландците от малки се учат на гъбобер и разпознаване на гъбите.
3.Поразравя се из английската уикипедия и стига до фундаменталния извод, че брането на сърнели, печурки и гълъбки е игра на руска рулетка. Всъщност няма нищо по-лесно от разпознаването на гълъбките, когато са добре развити. Там единственият двойник е бясната гъба. Да сбърка развита зелена гълъбка със зелена мухоморка може само напълно незапознат човек.
4.Интервюира и двама гъбари с голям стаж, продавачи на Женския пазар, единият от които му съобщава една от най-честите причини за отравянията с гъби - "берат ги преди да са се разпукали". Защото малките гъбки нямат развити организмови белези. А българинът гъбар (много често циганин) е завистлив и алчен - той не иска да остави малките гъбки да се развият, за да не ги откъсне друг гъбар.
Иван Бакалов погрешно счита, подведен от токсиколозите, че онези от отровените, които казват "ядохме сърнели", са отровени от зелена или бяла мухоморка. Токсиколозите смятат, че са отровeни от мухоморките заради фалоидните симптоми на отровата - бавнодействаща, смилаща черния дроб и накъсваща вътрешностите на човека. Да се отрови човек със зелена и бяла мехоморка е възможно като ги обърка с печурката преди да са се разтворили. При неразвити екземпляри на печурката също е възможно. Но да сбърка сърнелата със зелена и бяла мухоморка е просто невъзможно. Сърнелата израства с мощно пънче и характерна люспеста шапчица, докато малките мухоморки израстват като яйце. Остават обаче два факта - фалоидното отравяне и наличието на отровени, заявяващи "ядохме сърнела". Едната от токсиколожките казва - ние не ги слушаме - знаем, че са яли мухоморки. Имат типичното фалоидно отравяне - от името на зелените мухоморки Amanita phalloides. Отровите, с които тровят мухоморките са фалин – термолабилен токсин, който причинява хемолиза при консумация на сурови гъби и
термостабилни токсини от групата на фалоидина и на аманитина (α-аманитин, β-аманитин, γ-аманитин). Те потискат продукцията на АТФ в чернодробните клетки и по-слабо в клетките на други органи (миокард, бъбреци, главен мозък).
Нека да видим тогава с какво се тровят ялите сърнели. В един от най-пълните справочници по гъбите в Северна Европа има вид Macrolepiota, който е отровен - Мacrolepiota rhacodes, или Agaricus rhacodes Vittad. , Descr. fung. mang. Italia: 158 (1835), или Lepiota rhacodes (Vittad.) Quél. [as 'rachodes'], Mém. Soc. Émul. Montbéliard, Sér. 2 5: 70 (1872),или Lepiotophyllum rhacodes (Vittad.) Locq., Bull. mens. Soc. linn. Lyon 11: 40 (1942), или Leucocoprinus rhacodes (Vittad.) Pat., Essai Tax. Hyménomyc. (Lons-le-Saunier): 171 (1900, или Macrolepiota rhacodes (Vittad.) Singer, 1951, или Macrolepiota venenata Bon, Docums Mycol. 9(no. 35): 13 (1979, или Chlorophyllum rhacodes (това са официалните латински синоними на един вид гъба). Тя е слабо отровна, но може да причини алергии. В българската литература се нарича червенееща сърнела, но не се казва, че има отровен вариетет. Обаче във висшите базидиеви гъби от рода сърнелка Lepiota има най-малко СЕДЕМ вида СМЪРТОНОСНО ОТРОВНИ сърнелки, с които доста българи биха сбъркали сърнелата докато е млада \Macrolepiota procera\. Биха се заблудили заради най-характерния белег на сърнелата - люспестата й шапка (която отсъства при бялата и зелената мухоморка). Това са следните гъби - Lepiota cristata, Lepiota castanea,Lepiota brunneoincarnata, Lepiota helveola, Lepiota aspera, Lepiota clypeolaria, Lepiota ventriosospora. На български почти няма информация за тях, в гъбарските книги не се срещат - може би в специализираната литература на биологическите, аграрните факултети и в институтите на БАН има писано за тях. (Добавено по-късно - във форума На риба има постове на GEDAK, в които той много съвестно е изброил някои от сърнелките, както и сърнелите. Също като мен се е натъкнал на информацията за алергии и стомашни проблеми, причиняване от Мacrolepiota rhacodes ) Съветът ми е - търсете внимателно информация за тези сърнелки в интернет, използвайки латинското им име. И да не се доверявате само на статиите на английски език. Ползвам френски, португалски, руски, английски, но се опитвам да напредвам и в забравения немски и румънския. Разбира се не заради гъбите. Аз лично съм виждал в дъжделиво лято в Борисовата градина цял кръг от Lepiota ventriosospora(синоним Lepiota magnispora - Murrill Mycologia 4: 237. 1912). Видях я през оградата на Старата обсерватория. Показах я на разхождащия се с мене приятел проф. Желязко Стоянов, но никъде не съм срещал да пише за нея на български - а тя е смъртоносно отровна висша гъба с отрова, близка до фалоидните. И шапката й много наподобява онази на ядливата сърнела. Разбира се, хора чели и видели такива гъби, не биха я сбъркали със сърнелата. Та Иван Бакалов ви заблуждава, че отровните двойници на сърнелата са мухоморките - зелена и бяла. Отровните двойници на сърнелите са смъртоносно отровните сърнелки от род Lepiota. И така се обяснява историята, разказана ми от моя приятел д-р Павел Недялков за негова близка, умряла от гъбно отравяне, която до последно е казвала "сърнелки бяха - не бяха мухоморки". Затова НЕДЕЙТЕ ДА БЕРЕТЕ СЪРНЕЛИ. Макар че аз лично съм изял през живота си около един вагон панирани сърнели. (Те всъщност не са от най-хубавите гъби).
На корицата на книгата пък е поместена снимка уж на дяволската гъба Boletus satanas, но това не е дяволска гъба, а Boletus luridus - огнена манатарка. Вътре в текста е същата снимка на огнена манатарка, където е казано, че при разчупване на месото то посинява. Посинява и месото на доста ядливи гъби от Boletus, Gyroporus (напр. обожаваната от мене т. нар. синкава манатарка). Посинява и месото на някои ядливи масловки.
Изброеното дотук прави книжката повърхностна.
Но тя е й морално непълноценна. Защото от нея всички, които искат да станат наркомани, могат да научат как да зобят гъбки-халюциногенки. Успокоени са, че нямат отровни двойници. Казано е, че от червената мухоморка не може да се умре, и че някои си гризкали от нея и пр. Предложени са и дозите за надрусване с гъби. Тази част трябваше да бъде придружена (задължително)с цяла глава за вредата от наркоманиите. По морални, а не по гъбарски съображения. В добрите мотиви на Бакалов не се съмнявам - искал е да продаде повече книжки, което не е лош мотив.
Как да се опазим от такива повърхностни книги? Отговорът е само един - като трупаме знания, опит, практика. И като търсим непрестанно нова информация и я съпоставяме със старата. Няколко съвета от мен - не яжте гъби, не събирайте гъби, не приемайте гъби. Оставете тези занимания на опитните гъбари. Риск за всички има по всяко време. Един анекдот - на осъдения на смърт стар гъбар му казват да избере последно желание. И той отговаря - да се напраскам за последно с гъби, че веднъж в живота си да не ме е страх, че ще се отровя.