понеделник, 25 май 2015 г.

Академик Никола Попов от онези хора - хората за пример

На 23 май 2015 г. на 93 години е починал академик Никола Попов. Истински академик на Българската академия на науките, Академия, основана преди да съществува Трета българска държава. Много хора вече не знаят, че академик в България може да се нарича само учен, избран от БАН по нейния устав. Като студент в СУ слушах лекции на Никола Попов по политикономия. Заедно с трима други преподаватели – Недялко Белев, Васил Иванов и Николай Василев на партийно събрание на СУ се изказват против политиката на Тодор Живков. В частност Никола Попов се изказва против икономическата политика на Живков и другите ръководители на държавата. Аз знаех какво мисли проф. Никола Попов за икономиката на България от лекциите, общо взето имах представа. Критикуваше макрополитиката на България, изместването й от световните пазари. Беше против догмата за планиране на всичко, имаше идеи как да се преодоляват дефицитите в социалистическата икономика. Най-големите слабости през социализма се появяваха в дефицитите и неритмичните снабдявания със стоки на магазинната мрежа. Напр. слабости от онова време са: днес в магазина има много тоалетна хартия, голяма доставка, утре има големи количества олио, но тоалетната хартия изчезва за две седмици или остава само лошокачествена. И хората бяха принудени да се запасяват с различни стоки. Никола Попов говореше доста за създаването на система за преодоляване на тези дефицити, като считаше необходимо да се отстранят някои догматични спирачки в работата на социалистическата икономика. Никола Попов още тогава проявяваше насоки да мисли икономиката „по китайски“, даваше примери с Китай и гъвкавите отношения между политически контрол на партията и фактическа свобода в големи граници на производството, снабдяването, финансирането и т.н. Освен това неговото негодувание беше и към нравствения дух на ръководителите на държавата и единствената партия тогава – БКП. Особено негативен бе по отношение на Живков. Критериите на Никола Попов бяха високи. Самият Никола Попов, както го наблюдавах в онзи период и по късно, бе христоматиен пример за трудолюбив човек и в много отношения пример за затворен, сух човек. Това второто бе, както се оказа, по-скоро едно външно негово излъчване. След изявленията на четиримата преподаватели на партийното събрание против Тодор Живков и политиката, която води БКП, и четиримата преподаватели бяха уволнени от работа и изключени от БКП. В интервюта Никола Попов казва, че въпреки това е ходил в своя кабинет в СУ и си е работил там:
"- Как ви уволниха по-късно, какво преживяхте тогава? - Случи се през 1983 г., тогава на другата година предстоеше Национална партийна конференция. В 65-а аудитория се обсъждаше въпросът какви позиции да заемем. Не мислех да се изказвам, но бях първият, на когото дадоха думата. Казах: националният ни доход миналата година е намален с 12 млрд., тази година ще бъде така, догодина също. Така се проваляме на международния пазар, защото губим позициите си на него. На другия ден вече бях изключен от партията и уволнен. Забраниха ми да влизам в университета. Аз обаче се изхитрих. Идвах сутрин рано в 7 ч. и двамата портиери се правеха, че не ме виждат. Носех си храна за цял ден, заключвах се в кабинета си и работех". http://presa.bg/article/archive/5750/11/34
Аз съм го виждал как влиза в СУ рано сутрин, нашите упражнения по политикономия започваха от 7.30 сутринта при асистента Николов. Пристигах винаги преди седем, оставях си в аудиторията нещата и отивах в едно кафене извън двора на СУ да си купя кафе. После към седем се връщах и сядах да чета вестник и да чакам колегите студенти и асистентът да проведе упражненията. Тогава видях един път Никола Попов да влиза – беше облечен с нещо като шлифер с качулка, плътно стегната около главата. А беше уволнен. И няма начин Държавна сигурност да не е знаела, че той ходи в Университета и работи в кабинета. Което показва, че, въпреки внезапните уволнение от работа и изключване от партията, живковистите са се чудели как да действат и не са имали окончателен план. В интервюто той посочва 1983 г. като година на уволнение, но това партийно събрание и уволнението са през друга по-късна година. Това няма голямо значение. Фактът е, че Никола Попов намери морални сили, интелектуален капацитет, лична доблест да се изправи на официален форум и да изрече критики, които повечето университетски кадри тогава може да са си мислили, но никой не посмя да официализира публично. На същото партийно събрание присъстваха и активни днес седесари и на излизане страхливо шъткаха на колегите си да не споделят какво е станало в залата. Така ги видях, когато излизаха от Аудиторията, защото стояхме отвън и коментирахме с други колеги, че нещо вътре се е случило. От тези комунисти-живковисти тогава, седесари и костовисти през 90-те и бойковисти днес тогава не можеше да се чуе думичка против живковизма, тъкмо напротив. След това, когато Никола Попов стана Ректор на СУ, те насъскваха студентите против него. Точно Никола Попов бе човекът, който придаваше морална и интелектуална тежест на групата на четиримата дисиденти, които понесоха в ръце честта на СУ през онези години. Човек за пример със самодисциплината, която огромно мнозинство от нас няма да притежават никога. Самодисциплина на дневния режим на работа - ставаш, отиваш в Народната библиотека или в работния си кабинет и четеш, водиш бележки, сравняваш таблици от сутрин до вечер - без кафенета, без дъра-бъра с колеги, без заигравчици, без загуба на ценни минути. Самодисциплина на активния човек в отдиха – разходките в планината, независимо от времето, спазването на ритуала, на маршрута. Силата на Никола Попов се изразяваше не в гръмливостта или претенциозността на писаното и устното слово, не в маниера, или, възможно най-долнопробното, следването на актуалните подухвания на политическия или интелектуалния вятър, а във всекидневните усилия, непрекъснатото преодоляване на заложената у всеки леност, създаването на добродетелния навик, всекидневната, струваща ни се скучна, активност. И още – научната добросъвестност, пораждаща у него прогностичната сила, водеща го по пътя на изследвания върху Китай и китайското икономическо чудо. През 1988 г. никой, освен него, не ни е говорил за Китай. Много говореха за СССР, за САЩ, за Франция, за Германия. Тези дни, когато дълголетният Никола Попов почина, надживял всички по-млади трима негови колеги от онази смела дисидентска четворка, за Китай говорят всички. Даже онези, които нищо не разбират от Китай! Виждал съм Никола Попов периодично в Народната библиотека – залепнал на стола от рано до късно и ставащ само да върне книга или да вземе поръчана. Никакви излишни телодвижения. Даже не си спомням да е носил очила. Пък е бил над седемдесет и над оседемдесет години. Виждал съм го на Витоша, когато съм изпълзявал от гората с гъби в кошница, да набира нагоре по пътеката, виждал съм го и в Мърчаево на спирката на автобуса. Това са големи преходи. Всяка седмица. Това е пример за самодисциплина, която е в състояние да постигне много. Толкова много, колкото понякога и талантът не е в състояние да ни даде. В нашата последна жалка епоха, когато от всеки телевизор и от всеки сайт ни се набива в канчетата думата забавление е малко старомодно да говорим за самодисциплина, но е много важно да се знае, че тя е път към успеха, а не забавлението. При всичко това мнозина го възприемаха като затворен, студен, дистанциран, кабинетен и незаинтересуван от хората човек. Че не беше такъв на мен ми стана ясно още като студент. Когато беше уволнен, имахме други учени, които да ни водят часовете – доц. Райна Сергеенко, Узунов – не помня дали беше доцент. Сетне към 1989 г . се върна Никола Попов. Политикономията беше предмет с огромен хорариум тогава, може де е била в три или дори четири семестъра. Изпитът отложих направо за септември, защото бях заявил изпит върху участия в упражненията и защита на курсова работа. Работих върху темата за фиктивния капитал и кредитирането в икономиката на социализма. Ас. Николов ми каза, че текстът ми трябва да го види проф. Никола Попов преди изпита. Занесох текста в кабинета на професора. Каза ми кога да се върна и да си го взема. Беше го прочел и старателно едва забележимо с молив беше подчертал странично някои моменти, които са му направили впечатление и с които не е съгласен. Това едва забележимо подчертаване ми направи огромно впечатление. Стоях пред един морален, а и фактически победител над живковата управленска система – уволнен и възстановен, смел човек, професионалист и наред с това усетих някаква ученическа деликатност при подчертаването в един студентски текст. Съвсем деликатно, лекичко зачернено отстрани. След това разговора относно забележките в подчертаните места. После на изпита сериозна дискусия върху текста ми и въпрос към асистента как съм бил през време на семинарите и оформяне на оценка. Никаква студенина или незаинтересованост нямаше. Напротив неочаквано срещнах и доза деликатност. След това съм го поздравявал, бегъл отговор, ще речеш забравил е студента, което си е съвсем в реда на нещата. Когато вече бях защитил докторска дисертация Никола Попов като председател на ВАК, държа кратко слово пред групата учени, които взимаха документите си, между които и аз, връчи ми дипломата, а след края, когато всички получиха дипломите си, ми каза тихо: - Аз си спомням, че писахте работа за кредитирането и фиктивния капитал за изпита при мен, добре се представихте. Вие завършихте философия. Ами да, помнеше добре. Удебелих в текста /платформата на системата блогър е много досадна за работа/онези качества, които са ми направили впечатление в този учен и професор, и които приемам като един пример - положителен пример на добър път в живота. Добрият път като труден и изискващ усилия пред лошия път. Лошият път, който понякога изглежда примамлив и трае дълго, а понякога гълта като бездна, но винаги води към зло. Прочее академик Никола Попов твърдо следваше добрия път!